В последвалата тишина се чу как Кари задуши прозявката си, отегчена от опита на Симон да „рециклира“ ехидната реплика за „добре дошли“ на Арил Франк.
— Та това е беглецът, когото ти нарече аматьор — заключи Франк.
Симон Кефас мълчеше, съсредоточен да оглежда гърба на човека, минаващ през пропуска. И кой знае защо, на устните му се появи усмивка. Досети се за причината: походката. Симон познаваше тази походка.
Скръстила ръце, Марта измерваше с поглед двамата мъже пред себе си. Не ѝ се вярваше да са от „Наркотици“, защото познаваше по физиономия повечето полицаи от този отдел, а тези двамата ги виждаше за пръв път.
— Търсим… — подхвана единият, но остатъкът от изречението му заглъхна във воя на сирена. Зад тях по улица „Валдемар Тране“ профуча линейка.
— Моля? — извика Марта. Чудеше се къде ѝ бяха направили впечатление такива черни костюми. В някоя реклама ли?
— Сони Лофтхюс — повтори по-дребният, — блондин с нос, явно чупен неведнъж и дваж.
Марта виждаше такива носове всеки ден. Предположи, че този е пострадал от бойни спортове.
— Длъжна съм да пазя в тайна самоличността на обитателите ни — обясни тя.
Другият — висок, набит, с черни къдрици, нагласени в причудлив полукръг около главата му — ѝ показа снимка.
— Избягал е от Държавния затвор и се смята за обществено опасен. — Приближаваше нова линейка, затова мъжът се надвеси над нея и извика в лицето ѝ: — Ако е отседнал при вас, а вие криете тази информация от нас и се случи беля, ще ви потърсим отговорност. Разбирате ли?
„Не е от «Наркотици»“ — категорично заключи тя. Това поне обясняваше защо не ги е виждала преди. Кимна, докато разглеждаше снимката. Вдигна очи към двамата мъже. Отвори уста да каже нещо, но внезапен порив на вятъра духна черните къдрици в лицето ѝ. Опита пак, но неочаквано чу вик зад гърба си. Идваше от стълбището.
— Олеле, Марта, Буре се поряза. Не съм виновен аз, сам се нарани. В кафенето е — дуднеше обитател на име Туй.
— През лятото в общежитието има голямо текучество — поясни тя на двамата посетители. — Мнозина от нашия контингент предпочитат да спят по парковете и нови заемат освободените стаи. Трудно е да запомниш всички физиономии…
— Както казах, името му е Сони Лофтхюс.
— … а и не всички разбират смисъла на изискването да се регистрират с истинското си име. Наивно е да очакваме тукашната клиентела да притежава паспорт или друг документ за самоличност, затова просто записваме каквото ни съобщят.
— А не са ли длъжни да посочат към кое поделение на социалните служби се водят на отчет? Това не е ли също начин да установите действителната им самоличност? — попита блондинът.
Марта прехапа долната си устна.
— Марта! Буре кърви като прасе!
Мъжът с къдравата прическа сложи едрата си космата ръка върху голия ѝ лакът.
— Позволете ни просто да обиколим общежитието и може и да го намерим.
Забелязал красноречивия ѝ поглед, той отдръпна ръка.
— Като стана дума за документи за самоличност — подзе Марта, — може ли да видя вашите?
Нещо помръкна в погледа на блондина. Къдравият пак посегна към ръката ѝ, но този път не я докосна с длан. Сграбчи китката ѝ и я стисна.
— Побързай да не му изтече кръвта!
Обитателят се приближи до тях и впери замъглен поглед в двамата мъже.
— Опа. Ама какво става тука?
Марта се откопчи от хватката и сложи длан върху рамото на Туй.
— Хайде, да вървим да му спасим живота. Ще ви помоля да изчакате малко, господа.
Тръгнаха към кафенето. Мина още една линейка. Дотук станаха три. Марта неволно потръпна.
Пред вратата на кафенето се обърна.
Двамата мъже бяха изчезнали.
— Значи, ти и Харнес сте видели Сони отблизо? — попита Симон, докато Франк ги съпровождаше до първия етаж.
— Мярнахме бегло млад, гладко избръснат мъж с къса коса и униформа. Сони, когото познаваме, винаги ходи с изпоцапани ризи, косата му прилича на метла ѝ е брадясал.
— И смятате, че ще е трудно да го открием в преобразения му вид? — обади се Кари.
— Видеозаписите от охранителните камери са с много ниска резолюция. — Арил Франк се извърна и прикова поглед в Кари. — Но ще го намерим.
— Жалко, че няма как да поговорим с Йоханес Халден — подхвърли Симон.
— Да. Както вече ви казах, внезапно болестта му се влоши. — Франк им отключи вратата към рецепцията. — Ще ви се обадя, когато се стабилизира достатъчно, за да е в състояние да разговаря.
— И нямаш никаква представа за какво може да е разговарял беглецът с Пер Волан?