Франк поклати глава.
— Обичайната грижа за душата, предполагам. Макар че и самият Сони Лофтхюс го играе душепастир.
— Сериозно?
— Лофтхюс страни от другите затворници. Пази неутралитет, не се присъедини към никоя от групичките, каквито винаги се сформират в затворите. И не говори. И това ако не е определение за добър слушател! Превърна се в своеобразен изповедник на затворниците, човек, с когото спокойно могат да споделят всичко. Той не общува с никого. На кого ще го каже? Лофтхюс няма приятели, а и му предстои да лежи още дълго.
— За какви убийства изтърпява наказание? — попита Кари.
— На хора — сухо отвърна Франк.
— Имам предвид…
— За убийства, извършени с особена жестокост. Малтретирал е и е застрелял млада азиатка и е удушил косовски сърбин. — Франк им отвори входната врата.
— Само като си помисли човек колко опасен престъпник се разхожда в момента на свобода — подметна Симон с ясното съзнание, че проявява чиста проба садизъм.
По природа не беше жесток, но по отношение на Арил Франк правеше изключение. Не защото характерът на заместник-директора не му допадаше. Напротив. Професионалните качества на Франк дори донякъде смекчаваха антипатията на Симон. Заместник-директорът си вършеше работата. В Главното управление беше всеизвестно, че благодарение именно на Франк, а не на изпълняващия длъжността директор Държавният затвор функционира. Смущаваше го друго: многобройните привидни случайности в съвкупност пораждаха подозрение. То глождеше Симон отдавна и вече граничеше с твърда убеденост, примесена с болезнено безсилие, защото не можеше да докаже, че Арил Франк е корумпиран.
— Давам му четирийсет и осем часа, старши инспекторе — каза Франк. — Няма нито пари, нито роднини, нито приятели. Лофтхюс е вълк единак, живял в затвора от осемнайсетгодишен, тоест вече дванайсет години. Не знае нищо за външния свят, няма при кого да отиде, няма къде да се скрие.
Докато Кари подтичваше, за да не изостава от Симон на път към колата, старши инспекторът си мислеше колко примамливо е да се обзаложи с Франк, че четирийсет и осем часа няма да му стигнат. Защото Симон бе съзрял нещо познато у този младеж. Затрудняваше се да го конкретизира, навярно беше само походката. А може би Сони Лофтхюс бе наследил и друго, освен нея.
Четиринайсета глава
Йони Пума се обърна в леглото и погледна новия си съквартирант. Нямаше представа кой е измислил думата съквартирант, но конкретно в общежитието „Ила“ просто нямаше по-подвеждащо название. По-добре да се нарича „враг по стая“. За дългия си престой тук Йони още не беше попадал на съквартирант, който да не се опита да го изтараши. Затова беше залепил всичките си ценни предмети — водонепропусклив портфейл с три хиляди крони и двойно найлоново пликче с три грама амфетамин — с тиксо за външната страна на бедрото си. Тя беше толкова силно окосмена, че евентуален опит някой да отлепи тиксото би изтръгнал Йони и от най-дълбокия сън. А през последните двайсет години животът му се свеждаше само до тези две неща: амфетамин и сън. През седемдесетте, а и по-нататък му бяха поставяли най-различни диагнози, осигуряващи удобно оправдание на мъже, които предпочитат да купонясват, вместо да работят; да се бият и да чукат, вместо да създадат семейство и да възпитават деца; които предпочитат да се друсат, вместо трезвени да живеят убийствено скучно. Но последната диагноза се задържа. МЕ. Миалгичен енцефаломиелит. Хронична умора. Йони Пума — изтощен? Който го чуеше, прихваше да се смее. Йони Пума, културистът, царят на купона, най-търсеният хамалин в Лилесан, достатъчно силен да носи сам цяло пиано. Как ли пък не! Всичко започна с натъртване на опашната кост. Предписаха му болкоуспокояващи, но те не му действаха. После такива, който му действаха. И Йони я закъса здравата. Сега животът му се състоеше от дълги дни на почивка в леглото, прекъсвани от кратки периоди на възобновяваща се активност, когато впрягаше цялата си енергия в снабдяването с дрога. Или с пари, за да погаси вече обезпокоително набъбналия дълг към наркобарона в приюта: литовски травестит с прозвището Коко.
По вида на човека, застанал пред прозореца, Йони отсъди, че и той се настройва за същото. За същия проклет безконечен лов. За стреса. За работата.
— Ще спуснеш ли завесите, мъжки?
Онзи изпълни молбата му и в стаята пак настана приятен сумрак.
— На какво си, мой човек?
— На хероин.
Хероин? Тук, в общежитието, викаха на хероина „материал“. Още адец, херц, кон или жълто. Или бой. Или супербой, ако ставаше дума за новия прах чудо, който можеше да си купиш долу при Новия мост от един тип, дето приличаше на сънливото джудже от приказката за Снежанка. Хероин го наричаха в затвора. Или тук, ако са новобранци. Макар че, ако наистина си съвсем новобранец, по-скоро ще използваш „китайско бяло“, „мексиканска кал“ или някоя друга префърцунщина, в оборот по филмите.