— Къде живеете?
— В „Тосен“. Ти… да не си баща му?
— Може и да съм. Следваща спирка „Тосен“, ясно?
Момчетата кимнаха едновременно. Обърнаха се като по команда и се отдалечиха с пъргава крачка.
Маркус погледна мъжа, а той му се усмихна.
— Баща му е наркоман, видя ли? — чу Маркус как едното момче прошепна на другото.
— Аз съм Маркус — представи се той.
— Хубаво лято, Маркус — пожела му мъжът и тръгна.
Отвори портата на жълтата къща. Маркус притаи дъх. Къщата приличаше на всички други по улицата — четвъртита като кутия, не особено голяма и опасана от дворче. Добре би било къщата да се мине с една боя, а градината — с косачка. Но въпреки всичко това беше Къщата. Мъжът тръгна право към стълбите за мазето. Не към входната врата, както Маркус бе виждал да правят продавачи и представители на Свидетелите на Йехова. Възможно ли е този мъж да знае за ключа, скрит под гредата над вратата на мазето? След всяко влизане Маркус винаги връщаше ключа на мястото му.
В отговор вратата на мазето изскърца и после се хлопна. Маркус се прозина. Не си спомняше да е виждал някой да влиза в тази къща. Е, вярно, съзнателните му спомени датираха от петгодишен, тоест наблюденията му важаха за последните седем години, но някак беше свикнал, че тази къща си пустее и това си е в реда на нещата. Пък и кой ще пожелае да живее в къща, където се е самоубил човек?
А, момент. Един човек се отбиваше в къщата два пъти годишно. Маркус го беше виждал само веднъж и се досещаше, че именно той пуска отоплението на слабо за през зимата и го изключва някъде през пролетта. Сигурно пак той плащаше сметките за ток. Майката на Маркус твърдеше, че без електричество досега къщата съвсем щяла да западне и да стане напълно необитаема. Но и тя не знаеше кой е този мъж. Във всеки случай не приличаше на току-що влезлия — в това поне Маркус беше сигурен.
Момчето мярна зад кухненския прозорец лицето на новодошлия. В къщата нямаше завеси, затова, когато беше вътре, Маркус усърдно избягваше прозорците — да не би някой да го види. Нещо се съмняваше мъжът да е влязъл с намерението да включва отоплението. Какво тогава търсеше вътре? И откъде… Телескопът!
Маркус добута велосипеда до двора на червената къща, влетя вътре и хукна към стаята си на втория етаж. Телескопът — всъщност най-обикновен бинокъл върху стойка — бил единственото, което баща му оставил на тръгване. Така поне твърдеше майка му. Маркус насочи обектива към жълтата къща и го нагласи на фокус. Мъжа го нямаше. Момчето започна да плъзга кръглото зрително поле от прозорец на прозорец. И го откри. В спалнята. Където навремето бе живял оня наркоман. Маркус беше разучил обстановката подробно и познаваше всяко кътче и всяко ъгълче в къщата. Включително скривалището под разкованата дъска на пода в спалнята с двойното легло. Но дори в жълтата къща никога да не беше умирал човек, той не би живял там за нищо на света. Преди къщата съвсем да опустее, я обитавал синът на самоубилия се мъж. Бил наркоман, къщата тънела в страшен безпорядък и мръсотия. Синът явно не си правел труда да се занимава с ремонти; когато валял дъжд, покривът капел. Синът изчезнал непосредствено след раждането на Маркус. Осъдили го да лежи в затвора, разказала бе майка му. За убийство. И момчето често си мислеше, че над обитателите в тази къща навярно тегне прокоба и те посягат или на собствения си живот, или на чужд. Маркус потръпна. Но пък всъщност точно това ѝ харесваше най-много на тази къща: малко е зловеща, а той може да си съчинява истории за събитията, разиграли се вътре. Днес обаче изобщо не му се налагаше да си фантазира. Днес нещата се случваха от само себе си.
Мъжът беше отворил прозореца. В това нямаше нищо чудно: вътре миришеше странно. Но въпреки мръсните чаршафи, иглите от спринцовки по пода и окървавените топчета памук, тази стая беше любимата на Маркус. Застанал с гръб към прозореца, мъжът гледаше в стената, където висяха няколко снимки, забодени с кабарчета. На семейна снимка трима души — мъж, жена и момче — се усмихваха и изглеждаха щастливи. На друга момчето в спортен екип и баща му по анцуг заедно държаха шампионска купа. На трета бащата позираше в полицейска униформа.
Мъжът отвори гардероба, извади сив суитшърт и червен спортен сак с бял надпис „Клуб по борба Осло“ и пъхна нещо в сака — Маркус не видя какво. После излезе от стаята. Появи се в „кабинета“ — малка стая с бюро до прозореца. Там бяха намерили мъртвия му баща — Маркус знаеше от майка си. Мъжът търсеше нещо до прозореца. Момчето се досещаше какво. Нямаше да го намери — освен ако не познаваше обстановката. Мъжът се върна до бюрото и май изтегли чекмеджето, но поставеният спортен сак върху плота пречеше на Маркус да вижда какво точно прави онзи.