— Не — прекъсна го Кари. — Проверих. Откакто Лофтхюс е в затвора, сметките за ток на този адрес се плащат от фонд на Каймановите острови. Невъзможно е да се проследи до конкретно лице. Сумите не са големи, но все пак е…
— … мистериозно — довърши Симон. — Още по-добре. Ние, следователите, обичаме мистериите, нали?
Той тръгна напред. Прекоси коридора и влезе в кухнята. Отвори хладилника. Беше изключен, но вътре имаше картонена кутия с мляко. Симон кимна на Кари. Тя го изгледа въпросително и чак след няколко секунди схвана. Извади кутията и подуши отвора. После я разклати. Чу се бълникане на парцали вкиснато мляко. Симон мина през хола и тръгна по стълбите към втория етаж. Провериха всички стаи. Последно влязоха в детската. Симон подуши въздуха.
— Семейството. — Кари посочи снимка на стената. — Да.
— Майката не ти ли прилича на певица или актриса?
Симон не отговори. Гледаше друга снимка — липсващата. По-точно, тъмното петно върху тапета, където явно бе висяла снимка. Пак подуши въздуха.
— Свързах се с учител на Сони — обади се Кари. — Сони искал да стане полицай като баща си. Но след смъртта му се променил коренно. Закъсал в училище, започнал да отблъсква хората от себе си, съзнателно се изолирал и се държал саморазрушително. И майка му свършила зле.
— Хелене.
— Моля?
— Казваше се Хелене. Свръхдоза сънотворни.
Погледът на Симон обходи стаята. Спря върху прашно нощно шкафче.
— Когато Сони бил на осемнайсет — продължаваше да докладва монотонно Кари, — направил самопризнания за две убийства и го осъдили.
В праха се очертаваше бразда.
— Дотогава полицейското разследване сочело към съвсем други извършители.
С две бързи крачки Симон се озова до прозореца. Следобедното слънце осветяваше велосипед, захвърлен до стълбите пред червената къща. Огледа улицата, по която бяха дошли с колата. Не се мяркаше жива душа.
— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — отбеляза той.
— Какво имаш предвид?
Симон затвори очи. Ще намери ли сили? За кой ли път вече? Пое си дъх.
— Всички в полицията твърдяха, че Аб Лофтхюс е Къртицата. След смъртта му признаците на подривна дейност секнаха: акциите вече не се проваляха, защото някой е предупредил бандитите. Спряха случаите на изчезнали в последния момент следи, свидетели и заподозрени. И колегите го приеха като доказателство за вината на Лофтхюс.
— Но?
— Аб се гордееше с работата си и с полицейската система — вдигна рамене Симон. — Не беше материалист и най-много държеше на семейството си. Но къртица имаше — без никакво съмнение.
— Следователно?
— Следователно някой трябва да открие кой е предателят отвътре.
Симон пак подуши въздуха. Пот. Миришеше на пот. Преди малко тук бе влизал човек.
— Кой, например? — попита Кари.
— Ами кой… Човек с амбиции и младежки хъс. — Симон погледна над рамото ѝ. Спря очи върху вратата на гардероба.
Пот. Страх.
— Тук няма никого — заяви той на висок глас. — Е, още по-добре. Да слизаме.
По средата на стълбите спря, даде знак на Кари да продължи сама и се ослуша, стиснал дръжката на пистолета.
Тишина.
Последва колежката си.
Влезе в кухнята, намери химикалка и написа нещо върху едно кочанче със самозалепващи се листчета.
— За какво всъщност намекна Франк? Наистина ли са те изгонили от „Икономическа“?
— Не ми се говори за това. — Симон откъсна най-горното листче и го залепи върху вратата на хладилника.
— Беше ли свързано с увлечението ти по хазарта?
Симон я стрелна с поглед и тръгна.
Кари прочете бележката:
Познавах татко ти. Беше свестен човек. Мисля, че и той би казал същото за мен. Обади, ми се и ти обещавам да се погрижа да те приберат в затвора по безопасен начин и без да уронват достойнството ти.
Кари ускори крачка, за да настигне Симон.
Маркус Енгсет чу звук от палене на кола и най-сетне започна да диша свободно. Клечеше между окачените дрехи с гръб, притиснат към задната стена на гардероба. През целия си живот не беше изпитвал такъв страх. Усещаше остра миризма от тениската си, подгизнала от пот и залепнала за тялото му. И въпреки това изпитваше еуфория. Същото чувство го бе обзело и докато летеше от десетметровата кула над басейна в плувния комплекс „Фрогнер“ и си мислеше: „Най-лошото, което може да ми се случи, е да умра.“ Какво пък му е толкова лошото.
Петнайсета глава