„Какво точно прави едно лице симпатично?“ — запита се Марта, докато гледаше младия мъж пред гишето на рецепцията. Навярно ѝ допадна заради онова, което каза. Повечето идваха на рецепцията, за да поискат сандвич и кафе или да споделят свои проблеми — кога въображаеми, кога реални. Или да донесат пластмасова кутия или кофа, пълна с използвани игли — валутата, срещу която получаваха нови стерилни спринцовки. Новият обитател обаче сподели, че се е замислил върху разговора им при постъпването си и по-конкретно върху въпроса има ли планове за бъдещето. Вече бил изковал такива. Искал да си потърси работа. Но за целта се нуждаел от представително облекло, костюм. Мярнал няколко в склада за дрехи. Дали Марта би му услужила с един?
— Разбира се — отвърна тя, стана и тръгна напред.
Усети, че отдавна не е стъпвала толкова леко. Инициативата на новия най-вероятно щеше да се окаже чисто и просто спонтанна приумица, проект, който ще зареже още при първата трудност, но поне беше нещо, надежда, временна пауза в нескончаемото еднопосочно пътуване към пропастта.
Седнала на стола до вратата в тесния склад, Марта го наблюдаваше, докато той нахлузваше панталон след панталон пред огледалото, опряно на стената. Вече мереше трети чифт. Преди време им дошли на посещение политици от градската управа. Целта на визитата беше да се уверят, че битовите условия в кризисните центрове за настаняване в Осло са на високо ниво. В склада за дрехи един от посетителите попита защо разполагат с толкова много костюми. Изрази съмнение, доколко подобен богат асортимент от официални дрехи е съобразен с нуждите на клиентелата тук. Политиците се кискаха в шепи, докато Марта не им отговори с усмивка:
— Тукашните обитатели ходят, предполагам, на повече погребения от вас.
Новият беше слаб, но не толкова кльощав, за колкото го мислеше тя. Когато вдигна ръце, за да облече предложена от нея риза, Марта видя как под кожата му се очертаваха добре оформени мускули. Нямаше татуировки. Ала за сметка на това бледата му кожа бе осеяна със следи от убождане с игла: под коленете, от вътрешната страна на бедрата, по прасците, отстрани на врата.
Той облече едно сако, огледа се и се обърна към Марта. Костюмът беше на тесни райета. Предишният му собственик едва ли го бе обличал многократно, преди модата да се промени, и той — подтикнат от добросърдечие и от желание да е в крак с модата — го бе дарил ведно с другите дрехи от миналогодишния си гардероб за благотворителни цели. Костюмът се оказа съвсем мъничко по-голям от размера на новия обитател.
— Идеално! — засмя се Марта и плесна с ръце.
Той се усмихна. И когато усмивката достигна очите му, Марта изпита чувството, че някой включи инфрачервена печка. Такава усмивка размеква сковани мускули и закърнели чувства. Тя действа като балсам за душата на една страдаща от compassion fatigue. Но — хрумна ѝ за пръв път — една страдаща от compassion fatigue не може да си позволи да се поглези с такава усмивка. Марта откъсна очи от неговите и плъзна поглед надолу.
— Жалко, че не мога да ти предложа официални обувки.
— Тези са си супер. — Той тропна с едната синя маратонка.
Марта се усмихна, но без да вдига поглед.
— Вратът ти не е „взет“ добре. Ела.
Заведе го до рецепцията, настани го на един стол, покри гърба му с хавлиена кърпа и хвана самобръсначката. И докато другите момичета на рецепцията коментираха и даваха съвети, тя внимателно „обра“ врата му. Двама-трима обитатели на приюта спряха пред гишето на рецепцията и започнаха да се жалват: за тях никой не полагал толкова грижи, от къде на къде новодошлият се ползвал с такива привилегии?
Марта ги отпрати и пак се съсредоточи върху бръснарската си работа.
— Къде смяташ да си потърсиш работа? — поинтересува се тя.
— Имам познати, но не знам къде живеят. Мислех да ги потърся в телефонния указател.
— В телефонния указател ли? — изсумтя едно от момичетата, служителка в приюта. — Потърси ги в интернет.
— Ще ги намеря ли там?
— Е, много ясно! — засмя се тя. По-силно от обичайното. И с блеснали очи забеляза Марта.
— Купих си телефон с достъп до интернет — продължи младият мъж. — Но не знам как…
— Аз ще ти покажа! — Момичето застана пред него и протегна ръка.
Той извади телефона от джоба си и ѝ го подаде. Тя се зае да натиска вещо бутоните.