— Влизаш в Гугъл и търсиш. Как е името?
— Името?
— Да. Името. Аз, например, се казвам Мария.
Марта ѝ отправи леко предупредителен поглед. Мария беше млада, постъпила бе съвсем наскоро. Беше учила социални дейности, но ѝ липсваше опит. А без нужния опит няма как да знаеш къде точно минава тънката граница между професионалната загриженост и прекаленото сближаване с обитателите на приюта.
— Ивершен — отговори мъжът.
— Ще излязат прекалено много резултати. Не знаеш ли малкото име?
— Само ми покажи как се търси, а аз сам ще въведа имената — помоли той.
— Добре. — Мария му подаде телефона. — Въвеждаш ги ето тук. Натискаш лупата и търсенето започва.
— Много ти благодаря.
Марта беше приключила. Все пак бе останал още малко фин мъх. Явно тази самобръсначка беше употребявана многократно. Сети се обаче за бръснарското ножче, залепено върху прозореца в една от стаите, които почиства днес. Без съмнение бе използвано за по-фино стриване на прахообразни наркотици за шмъркане. Беше го оставила на кухненския плот, за да го изхвърли в контейнера за мръсни спринцовки. Сега запали клечка кибрит и задържа ножчето над пламъка за няколко секунди. После го изплакна със студена вода и го хвана с два пръста.
— Сега стой мирно — нареди.
— Мхм. — Мъжът натискаше бутоните на телефона си.
Марта потръпна, докато проследяваше как тънката остра пластинка се плъзга по меката кожа на тила му, срязва косъмчетата и те падат. И в ума ѝ се появи внезапна, автоматична мисъл: колко малко е нужно. Колко тънка е разделителната линия между живота и смъртта. Между щастието и нещастието. Между смисленото и безсмисленото.
Приключи. Надникна над рамото му. Прочете кое име бе въвел. Гугъл търсеше — познатото кръгче се въртеше.
— Готов си — каза Марта.
Той отпусна назад глава и я погледна.
— Благодаря.
Тя свали хавлиената кърпа и бързо тръгна към пералното помещение, за да предотврати разпиляването на косми.
В тъмното Йони Пума лежеше с лице към стената. Чу как съквартирантът му влезе и безшумно затвори вратата след себе си. Промъкна се като крадец. Ала Йони беше буден и нащрек. Опиташе ли се да докопа дрогата му, малкият щеше да усети желязната му лапа.
Младокът обаче изобщо не се приближи до него. Йони чу как отвори вратата на шкаф.
Обърна се в леглото. Онзи беше отворил своя шкаф. А, ясно. Сигурно вече е претършувал шкафа на Йони, докато той е спял, и е установил, че вътре няма нищо интересно.
Ивица светлина се провираше между завесите и озаряваше младока. Пума се сепна.
Онзи извади нещо от червен сак. Йони видя какво. Младокът се надигна на пръсти и сложи предмета в празната кутия от маратонките, която беше поставил на най-горния рафт.
После затвори шкафа и се обърна. Йони побърза да затвори очи.
„Мамка му — мислеше си. — Преструвай се на заспал.“
Знаеше, че тази нощ няма да го хване сън.
Маркус се прозина. Доближи око и надникна през бинокъла. Огледа луната, увиснала над покрива на жълтата къща. После пак насочи обектива към къщата. Там цареше затишие. Не се беше случило нищо повече. Дали мъжът, Синът, щеше да се върне? Маркус се надяваше да го види пак. Тогава може и да разбере защо е взел оная стара джаджа, която лежеше в чекмеджето, лъщеше и миришеше на смазка и на метал. Сигурно нея е използвал баща му, когато…
Маркус се прозина отново. Преживял бе ден, наситен с много събития. Знаеше, че тази нощ ще спи като къпан.
Шестнайсета глава
Агнете Ивершен беше на четирийсет и девет години, но съдейки по гладката ѝ кожа, будния поглед и елегантната фигура, човек би ѝ дал някъде около трийсет и пет. От друга страна, повечето хора я възприемаха като по-възрастна. И си имаше причина: рано прошарила се коса, консервативен, класически и прекалено отживял начин на обличане, говореше твърде книжовен език с поостарели думи. За причисляването ѝ към по-възрастно поколение допринасяше и начинът ѝ на живот на жена домакиня с две „домашни помощнички“, които ѝ помагаха да се грижи за реда в къщата и градината, както и за разнообразните потребности на Ивер Ивершен и на Ивер-младши. Дори в сравнение с околните палати къщата на семейство Ивершен беше внушителна. Въпреки това домакинските задължения бяха напълно поносими и домашните помощнички (или прислужниците, както леко иронично започна да ги нарича Ивер-младши, след като стана студент и се запозна по-подробно с идеологията на социалдемокрацията) идваха чак в дванайсет на обяд. А това означаваше, че Агнете Ивершен обикновено ставаше първа, отиваше на малка разходка из гората, започваща непосредствено от оградата на тяхното имение, береше маргаритки и се връщаше да приготви закуска на двамата си мъже. Така направи и тази сутрин. Наблюдава ги как омитат с апетит здравословната и питателна закуска, която им бе поднесла като начало на дълъг и натоварен работен ден. Накрая Ивер-младши ѝ благодари за храната с ръкостискане, както повеляваше обичаят в ивершенския дом поколения наред, а тя разтреби масата и си избърса ръцете в бялата кухненска престилка, преди да я пусне в коша за пране. Агнете изпрати двамата си мъже до входната врата, излезе на стълбите, целуна ги по бузата и ги видя как се качват в стария, отлично запазен мерцедес и го изкарват на заден ход от двойния гараж под сияйната слънчева светлина. Сега, през лятната ваканция, Ивер-младши работеше в семейната агенция за недвижими имоти, където — поне така се надяваха родителите — щеше да се научи какво е да се скъсваш от работа и главно, че нищо не идва даром и управлението на семейното имущество е колкото привилегия, толкова и задължение. А навярно дори повече.