Изпод гумите захрущя чакъл, докато колата се движеше към улицата. Агнете им махаше от стълбите. Ако в този момент някой ѝ кажеше, че цялата сцена напомня реклама от петдесетте, тя щеше да се засмее, да се съгласи и да не се задълбочава повече. Защото тя живееше един желан живот. Беше посветила ежедневието си на грижите за комфорта на двамата си любими мъже, които управляваха ценности в името на общественото благо и в името на светлото семейно бъдеще. Нима съществуваше по-смислено занимание?
От радиото в кухнята чу водещият на новините да съобщава за увеличения брой на свръхдозите в Осло. Последва информация за избягал затворник; вече второ денонощие бил на свобода. По света има толкова много трагедии. Там, в низините. Толкова неща не функционират, както трябва, на толкова места липсват балансът и хармонията — блян за всеки човек. И докато оценяваше идеалната хармония на всичко около нея — семейство, домакинство, днешния ден — забеляза, че страничната порта, онази в двуметровия, безупречно подкастрен жив плет, през която влизат домашните помощнички, е отворена.
Агнете заслони очи с длан.
По тесния плочник се задаваше младеж, наглед връстник на Ивер. „Сигурно негов приятел“ — помисли си тя и си приглади престилката. Но след като той се приближи, тя установи, че най-вероятно е с някоя и друга година по-голям от сина ѝ. Пък и беше облечен по начин, по който нито Ивер-младши, нито който и да било негов приятел би се облякъл: демодиран кафяв костюм на тесни райета и сини маратонки. Носеше червен спортен сак на рамо и Агнете Ивершен се зачуди дали не е от Свидетелите на Йехова. После обаче се сети, че те обикновено се движат по двама. И на продавач не ѝ приличаше. Мъжът стигна до първото стъпало най-долу.
— С какво да ви помогна? — попита любезно тя след кратко колебание дали да му заговори на „ти“, или на „ви“.
— Това ли е домът на семейство Ивершен?
— Да. Но ако искате да говорите със сина ми или със съпруга ми, току-що излязоха. — Тя посочи към улицата.
Младият мъж кимна, бръкна в сака с лявата си ръка и извади някакъв предмет. Насочи го срещу Агнете и стъпи половин крачка встрани. Досега тя не беше виждала такова нещо — не и на живо. Никога не бе имала проблеми с очите — отличното зрение ѝ беше наследствена черта. Затова нито за миг не се усъмни какво стои срещу нея. Задъха се от ужас и машинално отстъпи крачка назад към отворената врата зад гърба си.
Предметът в ръката на непознатия беше пистолет.
Агнете продължи да отстъпва заднешком, без да откъсва взор от младия мъж, ала пистолетът ѝ пречеше да го погледне в очите.
Изтрещя гръм. Все едно някой я удари, блъсна я силно в гърдите, тя политна назад, прекрачи прага, безчувствена и неспособна да контролира крайниците си. Въпреки всичко се задържа права в коридора. Размаха ръце в опит да си възвърне равновесието и усети как ръката ѝ закачи една от картините на стената. Влетя в кухнята и почти не усети как си удари главата в кухненския плот и помете оставената там ваза. Просна се на пода с извит врат и глава, притисната към най-долното чекмедже. В тази поза виждаше тялото си. Виждаше и цветята. Маргаритките в строшената ваза. Червена роза се разлистваше върху бялата ѝ престилка. Тя погледна към входната врата. Различи силуета на главата му. Стоеше обърнат към храстите японски клен от лявата страна на плочника. Наведе се и изчезна. Тя се помоли на Господ да е точно така — да се е махнал.