Опита да се изправи, но бе изгубила способността да се движи. Тялото и мозъкът ѝ сякаш бяха разкачени. Затвори очи и се съсредоточи върху усещанията си. Болеше я, ала болката бе някак особена. Не беше усещала точно такава болка. Обхващаше цялото ѝ тяло, все едно то щеше да се разкъса на две, но същевременно беше тъпа, почти далечна.
Новините свършиха. Пуснаха класическа музика. Шуман. „Вечер“.
Чу шум от леки стъпки.
Подметки на маратонки по каменен под.
Отвори очи.
Младежът вървеше към нея, но с поглед, насочен към нещо, което държеше с два пръста. Гилза — беше виждала такива, когато ходеха на семеен лов в платото Хардангервида — там имаха вила. Младежът пусна гилзата в червения сак, извади чифт жълти гумени ръкавици и парцал. Приклекна, нахлузи ръкавиците и избърса нещо от пода. Кръв. Нейната кръв. После избърса и подметките на маратонките си. „Почиства и кръвта, и отпечатъците от обувките си“, мина ѝ през ума. Както би постъпил хладнокръвен убиец. Убиец, който внимава да не остави никакви следи и никакви свидетели. Беше логично да изпитва страх. Но тя не се страхуваше. Не изпитваше нищо. Беше в състояние единствено да наблюдава, да регистрира, да размишлява.
Той я прескочи и продължи по коридора към банята и спалните. Остави вратата отворена. Агнете с мъка успя да завърти глава. Младежът беше отворил дамската ѝ чанта. Беше си я приготвила с намерението да се преоблече и да отскочи до центъра да си купи пола от „Фернер Якобсен“. Той разкопча портмонето, извади парите, а останалото захвърли. Отиде до скрина, дръпна най-горното чекмедже. После чекмеджето под него. Там тя държеше ковчежето с бижута. Вътре бяха и изящните, безценни перлени обици, наследство от баба ѝ. Е, не беше съвсем вярно, че са безценни. Ивер ги бе оценил на двеста и осемдесет хиляди крони.
Тя чу как скъпоценностите иззвънтяха в сака.
Той хлътна в общата баня. Излезе с четките им за зъби в ръка — нейната, на Ивер и на Ивер-младши. Беше или страшно беден, или страшно смахнат. Или и двете.
Приближи се до нея и се надвеси. Сложи ръка на рамото ѝ.
— Боли ли?
Тя успя да поклати глава. Няма да му достави това удоволствие.
Той отдръпна ръка. Агнете усети как гумената ръкавица обхваща гърлото ѝ. Палецът и показалецът докоснаха жизненоважни артерии. Да не би да възнамеряваше да я удуши? Но той не натискаше силно.
— Сърцето ти ще спре всеки момент.
Той се изправи и тръгна към вратата. Избърса дръжката с парцала. Затвори вратата зад гърба си. След малко тя чу как портата се хлопна. И Агнете Ивершен усети някой да идва. Студът. Плъзна от крайниците. Обхвана темето. Вяде се в сърцето ѝ от двете страни. Настъпи мрак.
Сара гледаше мъжа, който се бе качил от метростанция „Холменколен“. Седеше в другия вагон. Тя се беше преместила оттам заради трима младежи, нахлупили бейзболни шапки с козирката настрани. След сутрешния час пик в метрото почти не се возеха пътници и тя не се чувстваше спокойно сред бандата хулигани. Ето, сега се опитваха да изгонят и мъжа. Най-дребният от тримата, явно тарторът, подхвърли нещо от рода на „пълен сдуханяк“. Взеха да се подиграват на маратонките му и да го пришпорват да се махне от „техния“ вагон. Изплюха се на пода пред него. Проклети гаменории. Пародия на гангстери. Единият, хубав блондин, навярно изпуснато шефско синче, извади швейцарско ножче. Божичко, да не мислеха да… Хулиганът замахна срещу мъжа. Сара едва сподави вика си. В другия вагон избухна гръмък смях. Момчето беше забило ножа в седалката между коленете на мъжа. Тарторът заговори. Давал му пет секунди да се разкара. Мъжът се надигна. За миг изглеждаше, все едно се кани да предприеме нещо. Да, точно такова впечатление създаваше видът му. Но в крайна сметка само придърпа червения сак по-близо към тялото си и се прехвърли във вагона на Сара.
— Шибан бъзльо! — извикаха след него те и пак прихнаха гръмогласно.
Освен нея, мъжа и тримата хулигани не се виждаха други пътници. В „хармониката“ — свръзката между двата вагона — мъжът спря и леко се олюля, докато си възвърне равновесието. Погледите им се срещнаха. Тя не виждаше страх в очите му, но знаеше, че страхът е там. Страхът на цивилизованото, изродило се същество, готово винаги да преотстъпи периметъра си, да се изхлузи тихомълком и да предостави още една част от територията си на всеки, оголил срещу него зъби и показал склонност към физическа разправа. Сара презираше този мъж. Презираше слабостта му. Проклетото, хрисимо добродушие, с което явно се бе обвил. Донякъде ѝ се искаше да го бяха ступали. Да го бяха научили на малко омраза. Сара се надяваше той да е разчел презрението в погледа ѝ. И да се свие на кълбо, да се сгърчи от срам.