— Ти се досети, че гилзата е паднала някъде в храстите. Не намери гилза, а отпечатък от обувка. И го засне. Почвата там съвпада с бучицата от коридора, нали?
— Да.
— Тогава защо не му даде тази информация?
— Защото той е честолюбив следовател с его, по-голямо от желанието му за екипност. Затова по-добре да открие това сам. Така, като има чувството, че разследват по негова, а не по моя следа, ще е по-мотивиран да даде всичко от себе си, когато започнат да издирват мъж с обувки четирийсет и трети размер. Именно той е извадил гилзата от японския клен.
Спряха на червено преди „Сташунсвайен“.
— И откъде си толкова добре запознат как разсъждава следовател от рода на Бьорнста?
— Много просто — засмя се Симон. — И аз съм бил млад и честолюбив.
— А честолюбието изчезва ли с времето?
— Само намалява — усмихна се Симон. На Кари усмивката ѝ се стори печална.
— Затова ли напусна „Икономическа престъпност“?
— Какво имаш предвид?
— Ами там си бил началник. Ръководел си цял отдел подчинени. В „Убийства“ са ти позволили да запазиш званието си, но единствената ти подчинена съм аз.
— Така е. — Симон прекоси кръстовището и продължи към Сместа. — Прекалено високо платен, прекалено квалифициран, всичко идваше в повече. И приключи.
— Какво се случи?
— Едва ли искаш да…
— Напротив, искам.
Продължиха да пътуват в мълчание — мълчание, което Кари тълкуваше като работещо в нейна полза, затова си траеше.
Симон обаче започна чак когато почти бяха стигнали район „Маюрстюа“:
— Бях надушил схема за пране на пари. Ставаше дума за големи суми. И за големи имена. И явно някой в ръководството прецени, че разследването ми е свързано с доста голям риск; че не разполагам с достатъчно доказателства; че ако продължим и се провалим на метри от целта, има опасност да си строшим главата. Не говорим за обикновени престъпници, а за хора с власт, хора, способни на ответен удар, използвайки системата, която обичайно е на страната на полицията. От ръководството навярно са се опасявали, че дори при успех ще остане сметка за плащане и засегнатите ще ни го върнат тъпкано.
Пак настана мълчание. Продължи до парка „Фрогнер“. Там Кари изгуби търпение.
— И са те изритали само защото си започнал неудобно разследване?
— Имах проблем — поклати глава Симон. — С хазарта. Или, ако използвам по-изчерпателния израз: патологично влечение към хазартни игри. Купувах и продавах акции. Не много. Когато обаче работиш в „Икономическа полиция“…
— … разполагаш със служебен достъп до вътрешна информация.
— Никога не съм търгувал с акции, за които съм имал информация, но така или иначе, беше си нарушение на правилата. И те се възползваха от него.
Кари кимна. Пъплеха към центъра и тунела „Ибсен“.
— А сега?
— Сега вече не залагам. И не притеснявам никого. — Пак същата печална, примирена усмивка.
Кари прехвърли наум следобедните си ангажименти. Тренировка. Вечеря със свекървата. Оглед във „Фагербор“. И чу как зададе въпрос, явно дошъл от друга, несъзнавана част от ума ѝ:
— Защо убиецът е отнесъл гилзата?
— Гилзите имат серийни номера, но рядко отвеждат до убиеца. Възможно е, разбира се, да се е опасявал, че по гилзата са останали негови отпечатъци, но според мен този тип е прекалено далновиден да допусне такава грешка и се е сетил да използва ръкавици, докато е зареждал патроните в пълнителя. Оръжието му сигурно е сравнително ново, произведено през последните няколко години.
— И по какво съдиш?
— През последното десетилетие задължиха производителите на огнестрелни оръжия да щамповат серийния номер на оръжието в предния край на бойната игла така, че когато тя набожда възпламенителния капсул, да оставя уникален отпечатък по гилзата. Затова гилзата и оръжейният регистър могат да ни отведат право към собственика.
Кари издаде напред долната си устна и кимна замислено.
— Добре, това го разбирам. Но не разбирам защо се е опитал да инсценира обир.
— По същата причина — от страх. Колкото се страхува да не намерим гилзата, толкова се страхува и да не би да се досетим какъв е истинският мотив за престъплението. Той също би ни отвел до убиеца.
— В такъв случай работата е съвсем проста. — Кари си мислеше за апартамента под наем, на който се беше спряла. Две тераси. Слънцето огрява едната сутрин, другата вечер.
— Сериозно?
— Да. Бил е съпругът — отсече Кари. — Всеки съпруг е потенциален заподозрян, ако не заблуди полицията, че съпругата му е убита по друга, конкретна подбуда. Например, с цел грабеж.