— Друга подбуда, различна от?
— От ревност. От любов. От омраза. Сещаш ли се за още нещо?
— Не. Не се сещам.
Осемнайсета глава
В ранния следобед над Осло се изля проливен дъжд, без обаче да разхлади осезаемо града. После слънцето отново прогори слоестата облачност, сякаш се бе разбързало да навакса изгубеното. Окъпа столицата в ярка светлина. От покриви и улици се вдигна пара.
Луис се събуди. Слънцето се бе спуснало ниско и лъчите пронизаха клепачите му. Огледа света през присвити очи. Хора и автомобили сновяха напред-назад покрай него и мукавената му чашка за подаяния. Просията беше сравнително добре платено занятие — докато преди няколко години от Румъния не започнаха да прииждат цигани. Намножиха се. Навъдиха се цели рояци. Рояци крадливи, просещи мошеници, по-многобройни от скакалци. И точно като скакалците трябваше да бъдат преборени с всички налични средства. Луис си беше изградил стройно мнение по въпроса: норвежките просяци — по подобие на норвежките корабовладелци — заслужават държавна закрила срещу чуждестранна конкуренция. А настоящото положение го принуждаваше често-често да прибягва до кражби — нещо не просто изморително, а и, казано направо, под достойнството му.
Луис въздъхна и побутна чашката с мръсния си показалец. Чу как нещо изшумоля. Не беше монета. Банкнота? В такъв случай най-добре веднага да си я прибере в джоба, преди някой циганин да му я е отмъкнал под носа. Надникна в чашката. Премига два пъти. Вдигна я. Вътре имаше часовник. Дамски, съдейки по дизайна. „Ролекс“. Менте, естествено. Но беше тежък. Страшно тежък. Защо хората окачват същински вериги по китките си? Беше чувал, че такива часовници работели и на петдесет метра водна дълбочина. Ето функция, годна да послужи на човек, принуден да се хвърли в река, за да избяга от преследвачите си. Да не би… Срещат се всякакви откачалки — няма две мнения. Огледа цялото протежение на улицата. Познаваше часовникаря на ъгъла, навремето учеха в един клас. Може да…
Луис се надигна с усилие.
Застанала до количката за пазаруване, Кине пушеше цигара. Зеленото човече светна и пешеходците тръгнаха, но тя не помръдна. Размисли. Днес няма да пресече улицата. И остана права да си допуши цигарата. Количката за пазаруване бе откраднала от ИКЕА преди много, много години. Изкара я от магазина и я качи в товарния микробус на паркинга. Откара количката, кушетка, холна масичка и етажерка за книги у дома, където си мислеше, че е общото им бъдеще. Нейното бъдеще. Сглоби мебелите, после двамата се целунаха. Той вече беше мъртъв. Но тя — не. Кине спря да се боцка. Все някак щеше да се оправи. Но отдавна не бе спала на кушетката. Стъпка фаса и хвана дръжката на количката. Забеляза, че някой — най-вероятно друг пешеходец — мимоходом е пуснал найлонов плик върху мръсното вълнено одеяло, покриващо най-отгоре количката. Подразнена, Кине грабна плика. Не за пръв път хора вземаха количката с имуществото ѝ за обикновен контейнер за боклук. Обърна се, защото, откакто се бе научила да намира със затворени очи контейнерите за отпадъци в Осло, знаеше, че такъв има точно зад нея. После обаче се поколеба. Тежестта на плика разпали любопитството ѝ. Отвори го. Бръкна вътре, извади съдържанието и го вдигна на следобедното слънце. Бижута. Лъщяха и блещукаха. Колиета и пръстен. Колиетата бяха с диаманти, пръстенът — от злато. Истинско злато, истински диаманти. Кине беше почти сигурна, защото бе докосвала злато и диаманти. Все пак произлизаше от добро семейство.
Йони Пума ококори очи. Обзе го пристъп на страх и той се завъртя в леглото. Не беше усетил някой да влиза, но сега чу пухтене и пъхтене. Да не би Коко да се е вмъкнал в стаята му? Едва ли. Това пъхтене биеше повече на чукане, отколкото на събиране на борчове. Преди време в приюта живееха жена и мъж — в една стая. Ръководството явно беше уважило горещото им желание да не се разделят и бе направило изключение от правилото, че институцията е само за мъже. Навярно мъжът наистина се нуждаеше от жената. Така или иначе, тя осигуряваше средства за дрогата и на двамата, като се чукаше с всички мъже наред. Накрая от ръководството вдигнаха ръце и я изхвърлиха.
Звуците идваха, оказа се, от новодошлия. Лежеше на пода, а от слушалките в ушите му се чуваше слаб синтетичен ритъм и монотонен глас на робот. Младежът правеше лицеви опори. В разцвета на силите си Йони стигаше до сто поредни. С една ръка. Младежът беше силен, без съмнение, но трудно понасяше натоварването — гърбът му вече се бе извил. Под светлината, процеждаща се през завесите върху пода, Йони видя снимка, забодена на стената — навярно от младежа. Мъж в полицейска униформа. Видя и друго, на перваза под прозореца. Чифт обици. Изглеждаха скъпи. Откъде ли ги бе задигнал?