Младежът стоеше застинал на място насред заведението, объркан, все едно му трябва време, за да смели информацията. Йони видя как околните заобръщаха глави, за да го огледат. Досещаше се какво си мислят.
Плячка.
Йони се събуди от плач.
За миг си помисли, че е призрак. Онова дете. Да не би да е тук?
После обаче установи, че плачът идва от горното легло. Обърна се настрана. Леглото започна да се тресе. Хлипането прерасна в ридания.
Йони се надигна и застана пред леглото. Сложи длан върху рамото на младежа, който трепереше като лист, и включи нощната лампа на стената отгоре. Първо видя оголените му зъби, впити във възглавницата.
— Боли ли? — Прозвуча по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.
В него се взираше мъртвешки бледо, плувнало в пот лице.
— Хероин? — попита Йони.
Лицето кимна.
— Да отида ли да ти потърся?
Поклащане на глава.
— Нали си наясно, че ако се опиташ да спреш, си попаднал на доста неподходящо място?
Кимване.
— Какво да направя за теб?
Младежът навлажни устни с обложения си език. Прошепна нещо.
— А? — не разбра Йони и се протегна на пръсти. Усети тежкия, гнил дъх на съквартиранта си. С доста усилия все пак успя да разшифрова думите му. — Както кажеш — кимна и се изправи.
Легна си и прикова поглед в долната страна на матрака отгоре. Беше обвит в найлон, та телесните течности на обитателите да не го съсипят. Йони се заслуша в неспирния шум на приюта, в звука на нескончаема суматоха: тичащи стъпки по коридора, ругатни, надута музика, смях, чукане по вратите, отчаяни викове и оживена търговия, която се въртеше точно пред вратата им. Но нищо от това не заглушаваше глухите ридания и думите, прошепнати от момчето:
— Ако поискам да изляза, спри ме.
Деветнайсета глава
— Значи сега си в „Убийства“. — Фредрик се усмихна зад слънчевите очила.
За да прочетеш името на марката, ситно изписано върху рамката на очилата, ти трябваше орловото око на Симон. А за да си дадеш сметка колко тузарска е марката — повече познания за търговските марки, отколкото притежаваше Симон. Все пак той предположи, че очилата са скъпи — вземайки предвид ризата, вратовръзката, маникюра и прическата на Фредрик. Светлосив костюм и кафяви обувки? Сигурно сега такава е модата.
— Да. — Симон примижа.
Седна така, че вятърът и слънцето да „бият“ в гърба му, но слънчевите лъчи се отразяваха в стъклените повърхности на новопостроената сграда от другата страна на канала. Поканата дойде от Симон, Фредрик обаче предложи да дойдат именно в японския ресторант в пристанищния район „Тювхолмен“. Симон се питаше дали името на заведението не е свързано по някакъв начин с финансовите компании, чийто офиси се разполагаха именно в „Тювхолмен“. Сред тях беше и компанията на Фредрик.
— А ти си започнал да управляваш финансите на хора, които имат толкова много пари, че вече се интересуват какво ще се случи с тях?
— Нещо такова — засмя се Фредрик.
Сервитьорът им поднесе по една малка чиния. Вътре се мъдреше подобие на медуза. „А навярно е именно медуза“, помисли си Симон. Тук, в района „Тювхолмен“ екзотичната храна сигурно е нещо обичайно, а сушито се е превърнало в пицата на горната средна класа.
— Оргкрим липсва ли ти понякога? — Симон отпи от чашата с вода.
Ледникова вода от Вос — уверяваше етикетът. Налята във Вос, изнесена в САЩ и внесена обратно в Норвегия. Прочистена от всички важни за човешкия организъм минерали, които се съдържат в също толкова чистата и вкусна, напълно безплатна вода от чешмата. Шейсет крони бутилката. Симон отдавна се беше отказал от опитите си да схване пазарните механизми. И психологическите прийоми, борбата за надмощие, Фредрик обаче разбираше от тези неща. Знаеше как да играе играта. „Притежава уменията си по рождение“, подозираше Симон. В това отношение Фредрик и Кари си приличаха. И той като нея беше прекалено добре образован и отлично си знаеше интереса, за да могат да го задържат.