— Оценявам го. — Симон си закопча якето. — Чао.
И без да се обръща, знаеше, че Фредрик го изпраща със замислен поглед.
Ларш Гилбер остави настрана вестника, който бе намерил в кофата за боклук пред близката лавка и довечера щеше да му послужи за възглавница. Вестниците бяха фрашкани със статии за убийството на богаташката от западно Осло. Ако жертвата беше някой клетник, гътнал се от токсична дрога, продадена му до реката или на улица „Скипер“, журналистите нямаше да му отделят и ред. Някакъв младок от КРИПОС, Бьорнста, се изцепил пред медиите, че в това разследване трябвало да се впрегнат всички налични ресурси. Виж го ти него! А защо преди това не залови масовите убийци, дето сипват арсеник и отрова за мишки в стоката си? Гилбер примижа от сенчестото си убежище. Човекът с вдигната качулка изглеждаше като един от обичайните бегачи, спортуващи за здраве по алеята покрай реката. Той видя Гилбер, забави темпото и Ларш предположи, че или е полицейски агент, или редови наркоман в търсене на спийд. Едва когато бегачът застана под моста и си смъкна качулката, Гилбер установи, че е онзи младеж. Беше запъхтян и потен.
Гилбер стана от постелката си ентусиазирано, почти весело.
— Здрасти, момче. Пазих ти го. Още си е там — посочи храстите.
— Благодаря. — Младежът приклекна и си измери пулса. — Но се чудя дали ще ми помогнеш с още нещо.
— Много ясно. Каквото кажеш.
— Благодаря. Кой от тукашните дилъри пласира супербой?
Ларш Гилбер затвори очи. Мамка му.
— Недей, момче. Само не супербой.
— Защо?
— Защото веднага ще ти назова трима души, пукнали от този боклук само това лято.
— Кой предлага най-чистата стока?
— Не знам, аз не вземам такива работи. Много е просто. Само един човек в града разполага със супербой. Пласьорите ходят винаги по двама. Единият носи дрогата, другият прибира парите. Стоят под Новия мост.
— Как изглеждат?
— Различно, но по принцип касиерът е набит, сипаничав, късо подстриган. Той е шефът, но държи да е на улицата и лично да надзирава как върви оборотът. Мнителен е, не вярва на продавачите си.
— Набит и сипаничав?
— Да, но най-лесно се разпознава по клепачите. Висят отпуснати над очните ябълки, все едно непрекъснато му се спи. Схващаш ли?
— За Кале ли говориш?
— Познаваш ли го?
Младежът кимна бавно.
— Тогава сигурно си чувал и как се е сдобил с такива клепачи?
— Знаеш ли какво е работното им време?
— Стоят под моста от около четири до девет. Знам, защото първите клиенти се домъкват още половин час преди това, а последните тичат като обезумели, толкова отчаяни да не би да ги изпуснат, че очите им осветяват асфалта.
— Благодаря, приятел. — Младежът си вдигна качулката.
— Ларш. Казвам се Ларш.
— Благодаря, Ларш. Трябва ли ти нещо? Пари?
На Ларш винаги му трябваха пари. Поклати глава.
— Как се казваш?
Младежът сви рамене. Един вид, наречи ме както искаш. После хукна.
Марта седеше зад рецепцията. Той се качи по стълбите и я подмина.
— Стиг! — извика тя.
Младежът спря, но не веднага. Навярно заради хронично забавените му реакции. Или защото не се казваше Стиг. Беше потен, май беше бягал. „Дано не бяга от сполетели го неприятности“, помоли се Марта.
— Имам нещо за теб — каза тя. — Почакай секунда!
Взе една кутия, обеща на Мария да се върне след броени минути и бързо го настигна. Леко докосна лакътя му.
— Ела да се качим в стаята ти.
Там ги посрещна неочаквана гледка. Завесите бяха разтворени. Стаята се къпеше в светлина. Йони го нямаше. Въздухът вътре се бе освежил, защото прозорците бяха отворени, доколкото позволяваха ограничителите. От общината бяха изпратили предписание да монтират ограничители на прозорците във всички стаи след няколко инцидента с пешеходци по тротоара, разминали се на косъм да бъдат улучени от големи, тежки предмети, редовно хвърчащи от прозорците на приюта: радиоприемници, тонколони, стереоуредби, телевизори. Изобщо, обитателите на „Ила“ много наблягаха на електронните устройства, но не те, а материалите от органичен произход се явиха главната причина за издаденото разпореждане. Поради широко разпространената сред обитателите социална фобия често се случваше някой да откаже да използва общата тоалетна. Затова на част от тези хора бяха разрешили да държат в стаята си кофа, която те лично редовно — а понякога, за жалост, и нередовно — ходеха да изпразват. Някакъв от по-мързеливите типове имал навика да държи кофата си на перваза, та силната смрад да се попроветри. Един ден служител на приюта отворил вратата на стаята и течението съборило кофата. Това се случило точно докато долу ремонтирали сладкарницата. По волята на съдбата точно тогава върху стълба под злополучния прозорец се намирал бояджия, физически му се разминало без трайни поражения, но Марта, която първа се бе отзовала на местопроизшествието и се бе притекла на помощ на изпадналия в шок майстор, беше сигурна, че преживяването ще му остави дълбоки психически белези.