— Седни. — Тя му посочи стола. — И си събуй обувките.
Той се подчини. Марта повдигна капака на кутията.
— Не исках другите да видят. — Извади чифт черни обувки от мека кожа. — Бяха на баща ми. Носите един и същи номер.
Подаде му обувките.
Той изглеждаше направо смаян и Марта усети как се изчервява.
— Не върви да те изпратим на интервю за работа по маратонки — побърза да добави тя.
Докато той мереше обувките, тя огледа стаята. Не беше съвсем сигурна, но май долавяше миризма на почистващ препарат. А доколкото знаеше, днес никой не беше чистил стаите. Приближи се до снимката, забодена на стената с кабарче.
— Кой е това?
— Баща ми.
— Наистина ли? Полицай?
— Да. Ето, готово.
Тя се обърна към него. Беше се изправил и разтъпкваше обувките.
— Е?
— Направо заспаха — усмихна се той. — Много ти благодаря, Марта.
Когато произнесе името ѝ, тя се сепна. Съвсем не защото не беше свикнала да чува името си от устата на обитателите. Напротив, през цялото време те се обръщаха към нея на малко име. Фамилията, домашният адрес и имената на другите членове на семействата на персонала се пазеха в тайна; все пак служителите в приюта ежедневно ставаха свидетели на търговия с наркотици. Но впечатление ѝ направи начинът, по който той произнесе името ѝ. Като докосване. Внимателно, невинно и въпреки това докосване. Внезапно Марта съобрази, че е малко неприлично да стои сама с него в стаята. Несъзнателно беше предположила, че ще заварят вътре Йони. Марта дори не се питаше къде е отишъл: само три неща имаха потенциал да го накарат да се надигне от леглото: дрога, физиологична нужда и храна. Степенувани по важност в низходящ ред. Въпреки всичко Марта не си тръгна.
— Каква работа си търсиш? — поинтересува се тя. Усети, че леко се е задъхала.
— Нещо в правораздавателната система — сериозно отвърна той. Имаше нещо толкова сладко в тази негова сериозност. Все едно дете се опитва да звучи като възрастен.
— Като баща ти ли?
— Не. Полицаите работят за изпълнителната власт. Аз искам да работя за съдебната.
Марта се усмихна. Колко различен беше само. Навярно именно затова се появяваше в мислите ѝ. Защото беше съвсем различен от всичките ѝ познати. Коренно различен от Андерш, например. Докато Андерш винаги се контролираше желязно, този младеж правеше впечатление на открит и раним. Колкото мнително и враждебно се държеше Андерш с непознати, толкова доброжелателен, благ и почти наивен изглеждаше Стиг.
— Трябва да вървя — каза Марта.
— Да — облегна се на стената той. Тениската под разкопчания суитшърт беше подгизнала от пот и лепнеше по тялото му.
Той понечи да добави още нещо, но уоки-токито на Марта изпращя.
Тя го вдигна към ухото си. Имала посетител, съобщиха ѝ.
— Какво щеше да казваш? — попита тя, след като потвърди, че идва веднага.
— Може да почака — усмихна се младежът.
Пак беше възрастният полицай.
Чакаше я на рецепцията.
— Пуснаха ме — извинително обясни той.
Марта хвърли укорителен поглед на Мария, а тя само разпери ръце: какво толкова?!
— Може да поговорим някъде на…?
Марта го заведе в стаята за срещи, но не му предложи кафе.
— Виждате ли какво е това? — попита той и вдигна мобилния си телефон пред очите ѝ.
— Снимка на пръст?
— Отпечатък от обувка. Навярно той не ви говори нищо, но аз доста се питах откъде този отпечатък ми се струва толкова познат. По едно време се сетих: виждал съм го на много предполагаеми местопрестъпления. Сещате се, места, където са открити мъртъвци. Повечето такива места са товарни пристанища със следи в снега, наркосвърталища, задни дворове, немски бункери, служещи за стрелбища. Накратко…
— Накратко, свърталища на хора, каквито живеят тук — въздъхна Марта.
— Именно. Обикновено в такива случаи се оказва, че починалият сам е причинил смъртта си. Но така или иначе, този отпечатък се появява периодично. С посредничеството на Армията на спасението и на Църковната градска мисия сините маратонки на въоръжените сили се превърнаха в най-носените обувки сред наркомани и бездомници в цялата страна. И затова са почти неизползваеми като следи: прекалено много хора с излежани присъди носят такива маратонки.