Може този тип да се окаже пушач и да остане да му прави компания. Да си побъбрят за музика. Или за оборудване.
— Все пак ще се кача да проверя — настоя барабанистът.
Всъщност приличаше повече на вокалист, отколкото на барабанист. Кнют си помисли, че е напълно възможно от импресарската фирма да се съгласят да го приемат. Този тип притежаваше особена… харизма. А ако му отвореха вратата, и Кнют би могъл да се шмугне покрай него.
— Ще се кача с теб да ти покажа къде са.
Непознатият се поколеба. После кимна:
— Благодаря.
Големият товарен асансьор се движеше страшно бавно. Само за един етаж Кнют успя да разкаже на новия си познат цялата еволюция на усилвателите, произвеждани от „Меса Буги“.
Слязоха от асансьора, Кнют зави наляво и посочи синя метална врата, единствената на етажа. Младежът почука. След две-три секунди се отвори малък процеп на височината на главата и се показаха две кървясали очи. Точно като миналия път.
— Какво има?
Младежът се наведе напред към процепа, явно за да надникне какво има зад мъжа.
— Имате ли желание и възможност да уредите музикални участия на „The Young Hopeless“? Ние сме една от бандите, които репетират на долния етаж.
— Чупката и повече да не сте се вяснали тук. Капиш?
Младежът продължаваше да стои до процепа. Кнют виждаше как очите му подскачат наляво-надясно.
— Много сме добри. Харесвате ли „Депеш Мод“?
Зад кървясалите очи се чу глас:
— Кой е, Пелвис?
— Някаква музикална група.
— Разкарай ги, дявол да го вземе! И побързай, до единайсет трябва да съм си вкъщи.
— Чухте шефа, момчета.
Прозорчето се хлопна.
Кнют измина четирите крачки до асансьора и го извика. Вратите се разтвориха неохотно и той се качи. Младежът обаче не помръдна от мястото си. Гледаше огледалото, поставено от импресарската агенция един Господ знае защо най-горе отдясно на стената срещу асансьора. В него се отразяваше металната им врата. Вярно, тукашният район не беше най-безопасният в града, но за хора, занимаващи се с ангажименти на музикални групи, това беше прекалено параноично поведение. Навярно в офиса си съхраняваха големи суми от хонорари за участия. Беше чувал, че известните норвежки банди прибирали половин милион за участие в голям фестивал. Репетиране му е майката. Само да се сдобие със заветната безжична система. И с нова група. Дето да умее да свири с душа. Дали в главата на новия му познат не се въртят подобни идеи? Най-сетне влезе в асансьора, но държеше ръката си пред сензорите така, че вратите не можеха да се затворят. Накрая си дръпна ръката и огледа луминесцентната лампа на тавана в кабината. А навярно изобщо не мислеше в такава посока. Кнют беше свирил с какви ли не откачалки.
Излезе навън, за да си изпуши цигарата, а младежът се върна в репетиционната да продължи с почистването.
Кнют седна в каросерията на един от потъналите в ръжда камиони. По някое време младежът дойде при него.
— Другите явно закъсняват, ама не мога да се свържа с тях, защото батерията ми падна. — Той вдигна мобилния си телефон — чистак нов на вид. — Ще отскоча за цигари.
— Аз ще те почерпя — отзова се Кнют и му протегна кутията. — Какви барабани имаш? Чакай, нека отгатна! Виждаш ми се от старата школа. „Лудвиг“?
— Благодаря, много мило — усмихна се младежът. — Но аз пуша само „Марлборо“.
Кнют сви рамене. Уважаваше хора, които се кълнат в една марка — без значение за барабани ли става дума, или за цигари. Но „Марлборо“? Все едно да кажеш, че не можеш да караш друга кола, освен „Тойота“.
— Мир, човече — кимна Кнют. — Доскоро.
— Благодаря за помощта.
И младежът тръгна по чакъла към портата, но после се обърна и се върна.
— Сетих се, че кодът за вратата е записан в телефона ми. — Той се усмихна леко стеснително.
— А батерията ти падна. 666С. Аз го измислих. Знаеш ли какво означава?
— Полицейският код за самоубийство в Аризона — отвърна младежът.
— Така ли? — премига изненадано Кнют.
— Да. „С“ от самоубийство. Научих го от баща ми.
Кнют го проследи как излиза в светлата лятна вечер.
Ветрен полъх разлюля високите стръкове до оградата — все едно публика се клати в ритъма на страшно лигава балада. Самоубийство. Мамка му, беше толкова по-яко от 666 Сатана!
Пéле погледна в огледалото за обратно виждане и разтърка болния си крак. Всичко беше кофти: днешният оборот, настроението му, адресът, който току-що му бе посочил клиентът от задната седалка.