Общежитие „Ила“. Засега таксиметровата кола стоеше неподвижно на стоянката в Стария град, където Пéле често паркираше.
— Приюта ли имаш предвид? — попита шофьорът.
— Да. Сега се нарича… да, него имам предвид.
— Заникъде не потеглям, ако не ми платиш в аванс. Съжалявам, но съм натрупал горчив опит.
— Разбира се. Изобщо не ми дойде наум.
Пéле огледа клиента — или по-точно потенциалния клиент. Мъжът ровеше в джоба си. Пéле беше прекарал тринайсет часа без прекъсване зад волана, но оставаха още няколко, преди да подкара към апартамента си на улица „Швайнгор“, да паркира, да се затътри по стълбите със сгъваемите патерици, в момента пъхнати под шофьорската му седалка, да се трупяса в леглото и да заспи. Без да сънува — поне така се надяваше. Е, все пак зависеше от съня. Можеше да е рай, а можеше и да е ад. Никога не знаеш. Клиентът му подаде банкнота от петдесет крони и шепа монети.
— Това са само сто и две-три крони. Не стигат.
— Сто крони не стигат? — попита с неподправена изненада човекът с топящи се шансове да се превърне в клиент.
— Отдавна ли не си се возил в такси?
— Май да. Нямам повече пари. Ще ме закараш ли, докъдето стигнат?
— Разбира се. — Пéле мушна парите в жабката, понеже се съмняваше, че клиентът ще поиска касов бон, и даде газ.
В 323-та стая Марта беше сама.
Докато седеше зад рецепцията, видя първо Стиг, а после и Йони да излизат. Стиг носеше черните обувки, които му бе подарила.
При съмнения за съхраняване на оръжие вътрешният правилник позволяваше на персонала да извършва обиск по стаите без предупреждение и без разрешение от обитателите. Но по правилник се изискваше при обиска служителите по възможност да са двама. По възможност. Ами ако обстоятелствата не го позволяват? Марта погледна скрина. После гардероба.
Започна с гардероба.
Вътре имаше дрехи. Само на Йони, установи тя, защото знаеше с какви дрехи разполага Стиг.
Разтвори вратите на гардероба.
Бельото, което бе дала, лежеше прилежно сгънато на един рафт. Палтото висеше на закачалка. На рафта за шапки стоеше червен спортен сак — същият, с който Стиг бе дошъл в приюта. Протегна ръце нагоре да го свали, но внезапно видя сините маратонки върху най-долния рафт. Пое си дъх. Задържа го. Съсирена кръв. Обърна подметките нагоре.
Изпусна насъбрания въздух. Сърцето ѝ ликуваше.
Подметките бяха чисти. По грайферите не личеше нито петънце.
— Какви ги вършиш?
Марта се завъртя рязко с бясно разтуптяно сърце и се хвана за гърдите.
— Андерш! — Наведе се напред и се разсмя. — Боже мой, как ме стресна.
— Откога те чакам долу — кисело отвърна той и пъхна ръце в джобовете на късото кожено яке. — Наближава девет и половина.
— Извинявай. Съвсем забравих за времето. Съобщиха ни, че един от обитателите държи оръжие в стаята си, а в такива случаи сме задължени да проверим.
Марта беше силно сконфузена и лъжата излезе сама.
— Задължени? — изсумтя Андерш. — Май наистина е време да започнеш да си даваш сметка на кого реално си задължена. Повечето хора обвързват най-важните си задължения със семейството и дома, а не с работа на подобни места.
— Андерш, не започвай пак… — въздъхна Марта.
Но тя вече виждаше, че той няма намерение да ѝ го спести. Както обикновено, запали от четвърт:
— Предложението на мама да работиш в нейната галерия все още е в сила. Съгласен съм с нея. За личностното ти развитие ще е добре да общуваш с по-стимулиращи хора от тази измет тук.
— Андерш! — Марта повиши глас, но усети, че е прекалено изморена и няма сили за поредната разправия.
Отиде до него, докосна ръката му.
— Нямаш право да ги наричаш измет. И преди съм ти казвала: майка ти и нейните клиенти не се нуждаят от мен.
Андерш си отдръпна ръката.
— Тези хора тук не се нуждаят от теб, а от друго: обществото да спре да ги дундурка. Наркоманите се превърнаха в свещената крава на Норвегия, да му се не види.
— Не съм готова пак да водим този спор. Защо ти не се прибереш сега, а аз ще си хвана такси, след като приключа?
Андерш скръсти ръце и се подпря на рамката на вратата.
— А има ли изобщо разговор, който си готова да водим, Марта? От колко време все те врънкам да определиш дата…
— Не сега.
— Не, сега! Майка ми вече си прави планове за лятото и…
— Не сега, казах. — Тя се опита да го избута, но той не ѝ позволи да го помръдне. Препречи вратата с ръка.
— Що за отговор е това? Щом те ще плащат…
Марта се провря под ръката му, излезе в коридора и тръгна.