— Ей!
Чу как вратата се затръшна. Зад нея затрополиха забързаните стъпки на Андерш. Той сграбчи ръката ѝ, дръпна я рязко, завъртя я и я притегли към себе си. Тя усети скъпия афтършейв, подарък за Коледа от майка му. Не можеше да понася тази миризма. Сърцето ѝ примря, когато видя чернилката и празнотата в погледа му.
— Няма да ти позволя да си тръгнеш така — просъска той.
Тя инстинктивно вдигна отбранително ръка пред лицето си. По неговото се изписа изумление.
— Какво има? — прошепна той с метална нотка в гласа. — Да не очакваш да те ударя?
— Андерш…
— Два пъти — процеди той и горещият му дъх я лъхна в лицето. — Два пъти за девет години, Марта. А ти ме третираш като някой проклет… насилник.
— Пусни ме…
Зад нея някой се прокашля. Андерш пусна ръката ѝ, втренчи се гневно над рамото ѝ и избълва:
— Какво, надрусаняко? Ще минаваш ли, или не?
Тя се обърна. Беше той. Стиг. Стоеше и чакаше. Премести спокойния си поглед от Андерш върху нея. В очите му прочете ням въпрос. И отговори с кимване: всичко е наред.
Той ѝ кимна на свой ред и отмина. Двамата мъже се изгледаха. Бяха с еднакъв ръст. Андерш беше по-широкоплещест, с повече мускули.
Тя проследи с поглед Стиг, докато се отдалечаваше по коридора.
И прехвърли очи върху Андерш. Наклонил глава на една страна, той я гледаше със злобния поглед, който напоследък се появяваше все по-често, но Марта си го обясняваше с разочарованието, задето в службата си не получава заслуженото одобрение.
— Какво беше това, мамка му? — попита той.
Преди не си позволяваше грубости.
— Кое?
— Ти и този тип… все едно си казахте нещо без думи. Кой е той?
Марта издиша. Почти с облекчение. Поне се прехвърлиха на позната територия. Ревността. Там нищо не се бе променило, откакто бяха станали гаджета като тийнейджъри. Беше натрупала тренинг в справянето. Сложи длан върху рамото му.
— Андерш, край с глупостите. Ела с мен да си взема якето и да се прибираме. Тази вече няма да се караме, а ще си сготвим.
— Марта, аз…
— Шшт. — Знаеше, че вече е взела надмощие. — По-точно, ти ще приготвиш нещо за хапване, а аз ще се пъхна под душа. А утре ще обсъдим сватбата, става ли?
Марта очакваше той да започне да възразява, затова сложи пръст пред устните му. Тези сочни устни, които навремето я бяха запленили. Плъзна пръст надолу, погали кожата му, покрита с тъмна, старателно подрязана брада. Заради устните ли го бе харесала, или защото беше ревнив по природа? Вече не си спомняше.
Качиха се в колата. Той си възвърна спокойствието. Купи това беемве против волята ѝ. Настояваше, че ще го хареса, като усети колко приятно се пътува в него, особено на дълги разстояния. И колко е надеждно.
Андерш запали. И Марта пак видя Стиг. Той излезе от входа и забърза на изток по улицата. С преметнат на рамо червен сак.
Двайсета глава
Симон мина покрай комплекса с футболни игрища и зави по тяхната улица. Съседите пак си бяха спретнали барбекю. Гръмките смехове, напоени със слънце и бира, подчертаваха лятната тишина в квартала. Повечето къщи тъмнееха. По улицата имаше само една паркирана кола.
— Пристигнахме — обяви Симон и свърна пред гаража.
Сам не знаеше защо го каза, при положение че Елсе и сама можеше да види къде се намират.
— Благодаря за филма. — Тя сложи длан върху ръката му на скоростния лост, все едно бяха ходили на среща и сега той щеше да си тръгне и да я остави пред портата.
„Никога“, помисли си той и ѝ се усмихна. Питаше се какво е успяла да разбере от случващото се на екрана. Отидоха на кино по нейно предложение. По време на филма той няколко пъти я поглеждаше крадешком. Тя се смееше на точните места. Но във филмите на Уди Алън хуморът се съдържа в диалога, а не във визуални комични ситуации. Така или иначе, прекараха приятна вечер. Поредната приятна вечер.
— Но май ти липсваше Мия Фароу — подкачи го тя.
Той се засмя. Това си беше постоянна тяхна шега.
Първия път, когато Симон заведе Елсе на кино, гледаха „Бебето на Розмари“ — отвратителния, гениален филм на Роман Полански, в който Мия Фароу ражда дете, впоследствие оказващо се син на Сатаната. Елсе беше потресена и дълго смяташе избора на филм за начин Симон да ѝ намекне за нежеланието си да има деца — особено като се има предвид, че настоя да го гледат пак. Едва по-късно — след четвъртия филм с Мия Фароу, режисиран от Уди Алън, Елсе разбра, че Симон се вълнува не от самото действие на екрана, а от Мия Фароу.
Докато вървяха от колата към входната врата, Симон зърна проблясък от улицата. Кратко припламване на светлина, като от въртящ се морски фар. Дойде от паркираната кола.