— Разбира се. Какво ще кажеш още сега?
Тя видя лека изненада в погледа му. Предложението просто ѝ се изплъзна от устата. Марта знаеше, че околните ги гледат. Е, и? Беше ѝ се случвало да седи часове наред с други обитатели и да обсъжда с тях личните им проблеми, без някой да вижда нещо странно в това. Пък и какво странно има? Беше си част от работата ѝ. А днес имаше почивен ден, така че можеше да прави каквото си иска, нали?
— На драго сърце — прие Стиг.
— Имам само два часа — уточни Марта и долови припряна нотка в гласа си. Нима вече започваше да съжалява?
— Ще ми се и аз да се пробвам зад волана. Вижда ми се забавно.
— Знам едно място. Ела.
Докато излизаха, Марта усети погледите в гърба си.
Той изглеждаше толкова съсредоточен, че я досмеша. Наведен напред, стиснал здраво волана, шофираше неописуемо бавно в големи кръгове по пустия паркинг в Йокерн.
— Добре — поощри го тя. — А сега пробвай осморки.
Той се подчини. Подаде малко повече газ, но когато оборотите се увеличиха, инстинктивно намали.
— Между другото, идваха от полицията — подхвърли Марта. — Питаха ме дали сме раздавали нови маратонки. По повод убийството на някоя си госпожа Ивершен, ако си чул.
— Да, четох за това — кимна той.
Тя го погледна крадешком. Харесваше ѝ, че чете. Голяма част от обитателите в „Ила“ не прочитаха нито дума, не се интересуваха от новини, не знаеха кой е министър-председателят на Норвегия в момента, нито какво се е случило на 11 септември. Но можеха да ти кажат с точност до кроната по колко върви спийдът на различните места, къде хероинът е най-чист и какъв процент е активното вещество в ново лекарство в аптечната мрежа.
— Като казах Ивершен, не се ли казваше така и човекът, който можел да ти намери работа?
— Да. Отбих се при него, но вече нямал свободни места.
— О, жалко.
— Да, но няма да се предам. Имам и други имена в списъка.
— Браво! Значи, имаш си списък?
— Да.
— Да се опитаме ли да минем на по-висока предавка?
Два часа по-късно летяха по „Мосевайен“. Марта седеше зад волана. До тях фиордът при Осло блестеше под слънчевата светлина. Той се бе научил да кара необичайно бързо. В началото му отне известно време да усвои кога се натиска съединителят и как се сменят предавките, но след като усвои правилата, все едно програмира мозъка си с успешно направените стъпки и оттам нататък ги повтаряше и автоматизираше. След три опита за потегляне по наклон успя да го направи, без да използва ръчна спирачка. След като схвана пространствените особености при маневрата за успоредното паркиране, го правеше с почти дразнеща лекота.
— Какво има?
— „Депеш Мод“ — отвърна той. — Харесваш ли ги?
Марта се заслуша в монотонния двуглас и в синтезаторното звучене.
— Да — потвърди тя и увеличи звука на сидиплейъра. — Звучи толкова… британско.
— Вярно е. Какво друго слушаш?
— Хм… Оптимистични антиутопии. В смисъл, не вземат депресиите си насериозно. Ако разбираш какво имам предвид.
— Разбирам — засмя се той.
След няколкоминутно шофиране по магистралата тя свърна към селището Несодтанген. Пътят се стесни, трафикът се разтовари. Марта отби встрани и спря.
— Готов ли си за реалността?
— Да, готов съм за реалността.
Слязоха от колата и си размениха местата. Седнал зад волана, той прикова поглед право пред себе си и се съсредоточи. Категоричността, с която ѝ бе отговорил, я наведе на мисълта, че той има предвид не само шофирането. Стиг натисна съединителя, включи на скорост. Внимателно, предпазливо даде газ.
— Огледалото — напомни тя и надзърна в огледалото за обратно виждане.
— Няма коли — установи той.
— Мигач.
Той бутна лостчето за мигача, промърмори „включен е“ и внимателно отпусна съединителя.
Бавно потеглиха по шосето. С малко по-високи обороти от необходимото.
— Ръчната спирачка. — Марта хвана лоста помежду им, за да я освободи. Усети как ръката му, пресегнала се да направи същото, докосна нейната и мигом се отдръпна като опарена.
— Благодаря — каза той.
Десет минути пътуваха при пълно мълчание. Стиг остави една бързаща кола да ги изпревари. Срещу тях се зададе автовлак. Марта притаи дъх. На мястото на Стиг щеше да намали машинално и да се изнесе максимално вдясно, макар на теория да знаеше, че колкото и да е тесен пътят, има достатъчно място да се разминат. Стиг обаче не се притесни. И — странно — тя му имаше доверие. Той притежаваше нужния усет — вроденото чувство за пространствена ориентация на мъжа. Марта виждаше колко спокойно са отпуснати ръцете му върху волана. На него му липсваше онова, което у нея съществуваше в изобилие: съмнение в точността на собствената преценка. Гледаше красивите дебели вени по ръката му, по които сърцето спокойно изпомпваше кръв. Кръв за върховете на пръстите му. Ръцете му завъртяха волана надясно бързо, но не прекалено рязко, когато вакуумът, възникнал след разминаването с автовлака, засмука колата им.