— Иха! — засмя се той развеселен и хвърли поглед към Марта. — Усети ли?
— Да. Усетих.
По нейни напътствия той стигна до най-периферната част на община Несоден и пое по чакълест път. Паркира зад ниски къщи с малки прозорци от задната страна и големи отпред с изглед към морето.
— Летни вили от петдесетте, преустроени в къщи за постоянно живеене — поясни Марта, докато вървеше пред него по пътека, обградена от избуяла трева. — Израснах в една от тях. А тук тайно идвахме на плаж…
Излязоха на билото на висока скала. Долу беше морето. Оттам се носеха весели възгласи от къпещи се деца. Малко по-нататък се намираше пристанът, откъдето редовно потегляха корабчета към центъра на Осло, който при ясно време изглеждаше, все едно отстои на стотина-двеста метра. Всъщност разстоянието дотам беше пет километра, но повечето работещи в Осло предпочитаха да се возят с кораб, отколкото да шофират четири мили и половина около фиорда.
Марта седна, вдъхна соления въздух.
— Родителите ми и техните приятели наричаха Несоден Малкия Берлин — подхвана тя. — Заради многото творчески личности, заселили се тук. Излизаше им по-евтино да живеят в студени летни вили, отколкото в Осло. Когато температурите падаха драстично под нулата, всички се събирахме в най-малко студената къща. Тоест, в нашата. И пиеха червено вино до сутринта, защото нямаше достатъчно матраци за всички. А на сутринта си спретвахме голяма обща закуска.
— Звучи добре. — Стиг седна до нея.
— Така беше. Хората си помагаха един на друг.
— С две думи, същинска идилия.
— Е, случваше се да се спречкат за пари, да критикуват чужда творба или да преспят с чужда съпруга. Но имаше живот, тръпка. Аз и сестра ми наистина си мислехме, че живеем в Берлин — докато един ден татко не ми показа на картата къде се намира истинският Берлин. И ми обясни, че дотам има много път — поне сто мили. Но един ден ще отидем. И ще разгледаме Бранденбургската врата и замъка „Шарлотенбург“, където сестра ми и аз ще бъдем принцеси.
— Отидохте ли?
— В Големия Берлин? — Марта поклати глава. — Мама и татко все нямаха пари. Пък и починаха млади. Бях на осемнайсет, когато си отидоха. Наложи се да се грижа за сестра ми. Но винаги съм си мечтала за Берлин. Толкова много, че вече не съм сигурна дали наистина съществува.
Стиг кимна бавно, затвори очи и се отпусна по гръб на тревата.
Тя го погледна.
— Ще послушаме ли още малко онази група?
— „Депеш Мод“ ли? — Той отвори едното си око и примижа. — Дискът остана в плейъра в колата.
— Дай ми мобилния си телефон — поиска тя.
Той ѝ го подаде и тя започна да натиска бутоните. От малките високоговорители се разнесоха ритмични дихания, а след малко — и мъртвешки глас, който предлагаше да ги поведе на пътешествие. Стиг изглеждаше смаян и Марта се разсмя.
— Нарича се „Спотифай“. — Постави телефона помежду им. — С тази услуга можеш да сваляш парчета от интернет. Не си ли чувал за това?
— В затвора не ни позволяваха да използваме мобилни телефони — обясни той и нетърпеливо грабна апарата.
— В затвора?
— Да. Лежах зад решетките.
— За пласиране на наркотици?
— Точно така. — Стиг заслони очите си с ръка.
Марта кимна. Усмихна се припряно. Какво, за бога, си беше въобразявала? Че зависим от хероин ще се окаже изряден поклонник на закона? И той бе постъпвал като всички свои себеподобни.
Тя взе телефона от ръцете му и му демонстрира джипиес функцията: как показва къде се намират върху картата и изчислява най-краткия маршрут, докъдето пожелаеш. Направи му снимка с вградената камера. Включи диктофона и го помоли да каже нещо.
— Днешният ден е прекрасен — каза Стиг.
Тя спря записа и му го пусна.
— Това наистина ли е моят глас? — попита той изумен и видимо смутен.
Тя записа и това и му го пусна.
— Това наистина ли е моят глас? — През високоговорителя гласът звучеше стеснен, с металически нотки.
При вида на изражението му Марта се разсмя. Продължи да се смее и когато той грабна телефона, намери бутона за стартиране на запис и заяви, че сега бил неин ред, но не да говори, а да пее.