— Не! — разсмя се тя. — По-добре ми направи снимка.
— Гласът е за предпочитане — поклати глава той.
— Защо?
Той посегна да приглади косата зад ухото си. Машиналното движение на човек, носил дълга коса много години, още несвикнал, че е подстригана.
— Външният вид на хората се променя. А гласовете са трайни.
Плъзна взор над водата и тя проследи погледа му. Виждаше само слънчеви отблясъци по повърхността, чайки, островчета и платна на лодки.
— Някои гласове — да. — Марта се сети за онзи детски глас. Детският глас по уоки-токито. Той не се бе променил.
— Обичаш да пееш — каза Стиг. — Ама не пред хора.
— Защо смяташ така?
— Защото обичаш музиката. Но когато те помолих да попееш, заприлича на онова стреснато момиче в кафенето, когато му даде ключа.
Марта се сепна. Как беше прочел мислите ѝ?
— От какво се боеше чак толкова това момиче?
— От дреболия. Тя и още едно момиче трябва да унищожат част от старата документация, а останалата да преместят от таванското. Никой обаче не обича да ходи там. И затова персоналът се редува кой да се качва горе.
— Защо? Какво му е на таванското?
Марта се загледа в една чайка. Застинала във въздуха високо над водата, птицата само леко се клатушкаше наляво-надясно. Явно горе духаше много по-силно, отколкото на земята.
— Вярваш ли в призраци? — попита тихо.
— Не.
— Нито пък аз. — Тя се отпусна назад на лакти. В тази поза не можеше да го види, освен ако не се завърти на сто и осемдесет градуса. — Комплексът „Ила“ изглежда да е по-стар от един век, нали? Но е построен едва през двайсетте. През първите години е бил обикновен пансион…
— Буквите от ковано желязо на фасадата.
— Точно така. Оттогава са. Но по време на войната немците го превърнали в дом за неомъжени жени с деца. Още тогава тук било сборно място на хора с трагични съдби. И това сякаш се е загнездило в стените. Една от обитателките родила момче. Твърдяла, че е заченала непорочно — по онова време съвсем не необичайно твърдение за жени, изпаднали в неволя. Мъжът, когото всички подозирали, бил женен и, естествено, отрекъл бащинството. За него се носели два слуха. Според единия мъжът участвал в съпротивителното движение. А според другия бил немски шпионин, внедрил се в съпротивителното движение, затова немците дали на жената място в пансиона и не го арестували. Така или иначе, една сутрин застреляли бащата в претъпкан трамвай в центъра на Осло. Така и не открили убиеца. От Съпротивата твърдели, че са ликвидирали предател, от окупаторите — че са елиминирали деец от Съпротивата. За да разсеят всякакви съмнения, немците провесили трупа от върха на морския фар в Кавринген. — Марта посочи към морето. — Моряците, плаващи покрай фара денем, виждали съсухрения, накълван от чайките труп, а преминаващите оттам нощем виждали огромната сянка, която мъртвецът хвърлял върху водната повърхност. Един ден обаче трупът мистериозно изчезнал. Разнесли се приказки, че от съпротивителното движение са го свалили. Но от този ден нататък жената в пансиона започнала да полудява. Твърдяла, че призракът на мъжа витае из пансиона. Нощем влизал в стаята ѝ, надвесвал се над креватчето на детето им, а когато тя му крясвала да се маха, той се обръщал към нея и тя виждала две черни дупки на мястото на очите му, изкълвани от чайките.
Стиг повдигна вежда.
— Така ми разказа историята Грете, управителката на „Ила“ — поясни Марта. — Детето на самотната майка се скъсвало от рев. На упреците на жените от съседните стаи защо не се старае да го успокоява тя отвръщала, че детето плачело и за себе си, и за майка си и щяло да продължи вовеки веков. — Марта замълча. Тази част от историята ѝ допадаше най-много. — Според мълвата самата тя не знаела за кого работи бащата на бебето ѝ, но за да му отмъсти, задето не признал детето, го набедила пред немците за деец на Съпротивата, а пред съпротивителното движение — за нацистки шпионин.
Марта потрепери от внезапния хладен порив на вятъра, седна и обгърна коленете си с ръце.
— Един ден тя просто не слязла за закуска. Намерили я в таванското. Била се обесила на голямата напречна греда. По дървото още личи бяла ивица, протрита от въжето — или поне така се говори.
— И сега призракът ѝ броди из таванското?
— Не знам. Знам само, че мястото е злокобно. По принцип не вярвам в призраци, но никой не изтрайва да стои там дълго. Все едно усещаш цялата болка на тази жена. Получаваш главоболие, усещаш как някой те изтласква от помещението. Най-често от това се оплакват работници, наети за ремонт, а те дори не са чували за тази история. Причината не е и в наличието на азбест по изолацията или нещо подобно.