Марта го гледаше изпитателно, но по лицето му не се изписа очакваното скептично изражение или ехидна усмивчица. Той просто я слушаше.
— И това не е всичко — продължи Марта. — Детето.
— Да.
— Да? Можеш ли да отгатнеш?
— Изчезнало е.
— Откъде знаеш? — смая се тя.
— Просто предположих — сви рамене той.
— Според някои в нощта, преди да се обеси, майката го дала на дейци от Съпротивата. Според други го убила и го заровила в задната градина, та никой да не ѝ го отнеме. Така или иначе… — Марта си пое дъх. — Не го намерили. Странното е, че понякога уоки-токитата ни улавят звуци, но не знаем откъде идват. Отлично обаче чуваме какви са…
Съдейки по изражението му, Стиг се досети.
— Детски плач — довърши Марта.
— Детски плач — повтори той.
— Мнозина, особено новите, се стряскат, като го чуят. Но Грета им обяснява да не се плашат: понякога уоки-токитата улавят сигнали от бебефони в квартала.
— Но ти не вярваш в това обяснение?
— Е, може и да е вярно — сви рамене Марта.
— И все пак?
Отново задуха вятър. От запад прииждаха тъмни облаци. Марта съжали, че не си взе яке.
— Работя в „Ила“ от седем години. Това, което ти каза за трайността на човешкия глас…
— Да?
— Кълна се: същото бебе е.
Стиг кимна. Мълчеше. Не се опита да предложи друго обяснение. Не се впусна в коментари. Само кимна. И това се понрави на Марта.
— Знаеш ли какво означават тези облаци? — попита най-сетне той и се надигна.
— Че ще завали и е време да си ходим?
— Не. Че трябва да побързаме да се изкъпем и да изсъхнем на слънце.
— Compassion fatigue — каза Марта.
С вкус на солена вода в устата лежеше по гръб и гледаше нагоре към небето. През мокрото бельо усещаше топлата гладка скала под кожата си.
— На разбираем език, изгубила съм способност да съчувствам на хората. В Норвегия това се смята за абсолютно немислимо за професиите в социалната сфера, затова не са видели смисъл да превеждат израза.
Мълчанието му не я притесняваше. Не говореше конкретно на него, той се явяваше своеобразен повод да поразсъждава на глас.
— Това навярно е начин да се защитя, да изключа, дойде ли ми в повече. Или изворът е пресъхнал и нямам повече любов в себе си. — Тя се замисли. — Напротив, имам. Имам много… но просто…
По небето се зададе облак с формата на Великобритания. Преди да мине над близкото дърво, се преобрази в мамут. В много отношения Марта се чувстваше, все едно лежи на кушетката при психолога. Защото, да, тя посещаваше психолог, който все още ползва кушетка.
— Андерш беше най-готиното и умно момче в училище — съобщи тя на облаците. — Капитан на футболния отбор. Не питай дали е бил председател на училищния съвет.
Тя зачака.
— Беше ли?
— Да.
Едновременно избухнаха в смях.
— Беше ли влюбена в него?
— До уши. И все още съм. Влюбена съм в него. Той е добро момче. Много повече от готин и умен. Късметлийка съм с него. А ти?
— Какво аз?
— Какви приятелки си имал?
— Никакви.
— Никакви? — надигна се на лакти. — Чаровник като теб? Не на мене тия.
Стиг си съблече тениската. На слънцето кожата му беше толкова бледа, че едва ли не пареше в очите. Странно защо Марта не виждаше нови следи от убождания с игла. Сигурно се бодеше в бедрата или по слабините.
— Кажи де.
— Е, целувал съм се с момичета — плъзна длан по старите следи от спринцовки. — Но дрогата беше единствената ми любима…
Марта гледаше белезите. Искаше ѝ се да ги погали. Да ги премахне.
— По време на първоначалната ни беседа спомена, че си спрял. Няма да кажа нищо на Грете — поне на първо време. Но нали знаеш, че…
— … давате подслон само на активни наркомани.
Тя кимна.
— Ще се справиш ли, как мислиш?
— С шофьорската книжка ли?
Спогледаха се с усмивка.
— Днес се справих. Утре — ще видим.
Облаците все още не се виждаха, но тя чуваше далечно бумтене, предвестник на предстоящото. И сякаш слънцето също предчувстваше какво ще се случи, защото вече не печеше така силно.
— Дай ми телефона си — поиска Марта.
Стартира нов запис. Запя песен; тази песен баща ѝ свиреше на китара на майка ѝ. Най-често в края на някой от безкрайните им летни празници. Седеше точно тук, където седяха те сега, с очуканата си акустична китара и свиреше бавно, бавно, сякаш песента почти спираше. Песента на Леонард Коен: лирическият герой обещава винаги да бъде неин любим, да пътешества с нея, накъдето му видят очите, сигурен, че тя разчита на него, защото е докосвал с ума си съвършеното ѝ тяло.