Марта пееше с тънък, слаб глас. Винаги изтъняваше, когато пееше, ставаше много по-слаб и уязвим, отколкото беше самата тя. Понякога обаче си мислеше, че е точно такава — слаба и уязвима, а другият ѝ, по-плътният глас всъщност не отразява същността ѝ, а е своеобразен защитен механизъм.
— Благодаря — прошепна той накрая. — Беше изключително красиво.
Марта не се питаше защо се чувства неловко. Питаше се защо не се чувства по-неловко.
— Време да се прибираме — усмихна се тя и му подаде телефона.
Трябваше да си даде сметка, че свалянето на стария, прогнил гюрук означава да си търси белята, но искаше да усети свежия въздух в косите си. Отне им четвърт час усилена работа, но в крайна сметка успяха — къде с прагматично мислене, къде с груба сила. Марта знаеше, че после няма да може да го вдигне без нови части и без помощта на Андерш. Качиха се в колата. Стиг ѝ показа телефона си. Беше въвел в джипиеса Берлин.
— Баща ти е бил прав — констатира той. — От Малкия до Големия Берлин има хиляда и трийсет километра. Или дванайсет часа и петдесет и една минути път с кола.
Този път Марта седна зад волана. Шофираше с висока скорост, все едно бързат занякъде. Или се налага да избегнат нещо. Погледна в огледалото. Белите купести облаци над фиорда ѝ заприличаха на невеста. Невеста, която целеустремено и неудържимо крачи към тях с шлейф от дъжд.
Първите тежки дъждовни капки ги застигнаха, докато стояха в задръстване по „Ринг“ 3. Марта веднага разбра, че е изгубила надбягването.
— Отбий тук — посочи Стиг.
Тя го послуша и бързо се озоваха в жилищен район с къщи.
— Оттук надясно — продължи да я напътства Стиг.
Капките се сгъстиха.
— Къде се намираме?
— В Берг. Виждаш ли жълтата къща?
— Да.
— Познавам собствениците, празна е. Спри пред гаража, аз ще отворя.
Пет минути по-късно седяха в колата, паркирана сред ръждясали инструменти, протрити автомобилни гуми и градинска мебел, обвита в паяжини, и гледаха пороя, изливащ се пред отворената врата на гаража.
— Май скоро няма да спре — отбеляза Марта. — А гюрукът е развален.
— Ясно. Едно кафе?
— Откъде ще го вземеш?
— Ще го приготвя в кухнята. Знам къде е ключът.
— Ама…
— Къщата е моя.
Тя го погледна. Не беше карала достатъчно бързо. Не успя. От каквото и да се опитваше да избяга, беше се забавила фатално.
— С удоволствие — отвърна.
Двайсет и втора глава
Симон нагласи маската над устата си и огледа мъртвия. Напомняше му нещо.
— Собственик и стопанин на това място е общината — поясни Кари. — Срещу символична сума отдават репетиционните зали под наем на младежки банди. По-добре да пеят какво е да са гангстер, отколкото да скитосват по улиците и да станат такива.
Симон се сети на какво му напомня трупът. На умрелия от измръзване Джак Никълсън в „Сиянието“. Гледа филма сам. След нея. И преди Елсе. Чисто визуалната прилика беше изумителна: мъртвецът пред Симон сякаш лежеше в снежна пряспа. Хероинът покриваше с тънък слой и трупа, и цялото помещение. Около устата, носа и очите прахът бе овлажнял и се беше сбил на бучици.
— Открили го група музиканти, които репетирали по-нататък по коридора — продължи Кари.
Бяха намерили трупа още през нощта, но никой не бе съобщил на Симон, преди да дойде на работа днес. Всъщност бяха убити трима души и КРИПОС пое случая. С други думи, началникът на полицията помолил КРИПОС за „съдействие“ — разбирай, дал им е случая — без дори да се посъветва със своите хора от отдел „Убийства“. Резултатът навярно щеше да е същият, но все пак.
— Казва се Кале Фарисен — уточни Кари.
Четеше от предварителния доклад. Симон се обади на началника на полицията и помоли въпреки всичко да им го изпратят. И да им издейства незабавен достъп до местопрестъплението. Така или иначе, убийствата влизаха в техния ресор.
— Добре, Симон — склони началникът. — Хвърли един поглед, но не им се бъркай. Ние с теб сме прекалено стари да се състезаваме кой е по-по-най.
— Ти може да си прекалено стар.
— Чу ме, Симон.
Понякога Симон се замисляше по въпроса. Нямаше съмнение кой от тях притежава най-голям потенциал. Тогава как се обърнаха нещата? Кога се реши кой къде да седне? Кой да се настани в шефското кресло и кой — на оръфания стол в отдел „Убийства“, понижен и кастриран? А най-добрият да седи на служебния стол в кабинета си с глава, пронизана от куршум от личния си пистолет.