— Прав си.
— Въпросът, естествено — Симон се залепи за задницата на трамвая отпред, — е защо толкова държи да не намерим първия изстрелян куршум и гилзата.
— Не е ли ясно като две и две — четири? Отпечатъкът от възпламенителния капсул ще ни даде серийния номер на пистолета, а оттам нататък регистърът на оръжията ще ни отведе до…
— Грешиш. Погледни долната страна на гилзата. Няма отпечатък. Използвал е стар модел пистолет.
— Добреее. — Кари си обеща повече никога да не използва израза „ясно като две и две — четири“. — В такъв случай нямам обяснение. Но нещо ми подсказва, че ти ще ме просветлиш…
— Непременно, Адел. Тази гилза е от патрон като използвания при убийството на Агнете Ивершен.
— Да не би да мислиш, че…?
— Подозирам опит на убиеца да прикрие авторството си и при покушението срещу Агнете Ивершен. — Симон спря прекалено рано пред жълтия светофар и шофьорът отзад му свирна. — Причината убиецът да отнесе гилзата от дома на Ивершен не е, както си мислех, издайническият отпечатък от възпламенителния капсул. Просто убиецът на Агнете Ивершен е планирал и следващи убийства, затова се стреми да заличи възможно повече следи, та да сведе до минимум вероятността да заподозрем връзка. Обзалагам се, че от дома на Ивершен е взел гилза от същата серия като тази.
— Добре, използвани са еднакви боеприпаси, но те са много разпространени, нали?
— Да.
— Тогава защо си толкова сигурен, че между убийствата има връзка?
— Не съм сигурен. — Симон се взираше в светофара, все едно е бомба със закъснител. — Но все пак само десет процента от населението са левичари.
Кари кимна. Опита се сама да се досети как е стигнал до извода, че извършителят използва повече лявата си ръка. Отказа се. Въздъхна.
— Пак съм пас.
— Кале Фарисен е завързан за радиатора от левичар. Агнете Ивершен е застреляна също от левичар.
— Първото го съобразих. Но второто…
— Трябваше да загрея много по-рано. Ъгълът между вратата и кухненската стена. Ако изстрелът, убил Агнете Ивершен, е бил произведен с дясна ръка от мястото, където първоначално предположих, убиецът би трябвало да стои отстрани на плочника. В такъв случай по меката пръст щеше да се отпечата едната му обувка. Отпечатък обаче нямаше. Обяснението: стоял е с два крака върху плочника, защото е използвал лявата си ръка. Следователска издънка от моя страна.
— Чакай да проверя дали съм разбрала правилно. — Кари долепи длани под брадичката си. — Между Агнете Ивершен и трите жертви тук има връзка. И понеже извършителят явно е положил доста усилия, за да не съзрем връзката, значи се опасява, че именно тази връзка би го разобличила.
— Браво, полицай Адел. Промени гледната си точка и прогледна.
Кари чу яростен вой на клаксони и отвори очи.
— Зелено е.
Двайсет и трета глава
Дъждът поотслабна, но Марта вдигна якето над главата си. Стиг свали ключ от гредата над вратата на мазето и отключи. Подобно на гаража и мазето беше пълно с предмети, свързани с историята на едно семейство: раници, рейки за палатка, износени червени ботуши, наглед използвани за спорт, навярно бокс. Шейна. Ръчна косачка за трева, впоследствие заменена от бензиновата в гаража. Голям фризер-ракла, покрит с ламинирана плоскост, пресована под високо налягане. Паяжини оплитаха бутилки с плодов сок и бурканчета с конфитюр, подредени по широки рафтове, а от един гвоздей висеше ключ с избелял етикет, някога навярно указвал за къде е ключът. Марта спря до редица ски, някои с остатъци от вакса. Едната, най-дългата и най-широката, беше сцепена надлъжно.
Качиха се горе в жилището. Тя веднага усети, че тук отдавна не са живели хора — дали заради миризмата, или по-скоро заради невидимия пласт време и прах. Влязоха в дневната и предположението ѝ се потвърди. Нито един от предметите вътре не се бе появил на бял свят през последните десет години.
— Ще направя кафе — обади се Стиг и хлътна в кухнята.
Марта се загледа в снимките върху камината.
Едната представляваше сватбена фотография на младоженци. Приликата между Стиг и булката беше направо поразителна.
На друга снимка — направена навярно няколко години по-късно — мъжът и жената позираха с други две двойки. Изпита осезаемото усещане, че мъжете, а не жените, са свързващото звено между трите двойки. Тримата си приличаха по особен начин. Бяха заели почти еднаква поза, някак преиграно тежкарска. Същото важеше за самоуверените усмивки, за наперената им стойка. Трима приятели — и алфа-мъжкари, — които уж непринудено маркират периметъра си. „Равностойни помежду си“, помисли си Марта.