Влезе в кухнята. С гръб към нея, Стиг се бе надвесил към кухненския долап.
— Намери ли кафе? — попита тя.
Той се обърна към нея, бързо отлепи жълта бележка от вратата на хладилника и я мушна в джоба на панталона си.
— Да — отвори долапа над мивката.
С пъргави, обиграни движения отсипа кафе в хартиен филтър, наля вода в резервоара на кафемашината и я включи. Съблече си якето и го просна върху облегалката на един от кухненските столове. Не на най-близкия, а на най-близкия до прозореца. На неговия кухненския стол.
— Ти си живял тук — установи Марта.
Той кимна.
— Много приличаш на майка си.
— Така казваха — усмихна се горчиво той.
— Казваха?
— Родителите ми починаха.
— Липсват ли ти?
По лицето му тя мигом разбра как съвсем обикновеният, почти банален въпрос го улучи болезнено, все едно клин се вби в отвор, който той е пропуснал да запуши. Стиг премига два пъти, отвори уста и пак я затвори, сякаш болката го бе връхлетяла толкова неочаквано и внезапно, че не намираше сили да говори. Кимна, обърна се към кафемашината и леко премести каната, все едно е забелязал, че е поставена накриво върху плочата.
— На снимките баща ти изглежда командаджия.
— Такъв си беше.
— В положителния смисъл на думата ли?
— Изцяло в положителния. Предпазваше ни.
Тя кимна. Мислеше за своя баща — пълната противоположност.
— А налагаше ли се да ви предпазва?
— Да. — Той се усмихна бързо. — Налагаше се.
— Какво има? Май се сети за нещо.
Той сви рамене.
— Кажи де — настоя тя.
— Просто забелязах, че си спряла до сцепената ска.
— И какво ѝ е специалното?
Той се загледа отнесено в кафето, което започна да тече в каната.
— Всеки Великден ходехме при дядо в гората в Леша. Баща ми беше поставил рекорд на местната ски шанца. Предишният рекорд принадлежеше на дядо ми. Бях на петнайсет и цяла зима тренирах скокове, за да подобря рекорда на баща ми. Но през онази година Великденът се падна късно, времето беше меко и когато пристигнахме при дядо, слънце огряваше участъка за приземяване и почти не беше останал сняг. Стърчаха съчки и камъни. Но аз просто трябваше да опитам.
Бързо погледна към Марта, а тя кимна окуражително.
— Татко се досети какво съм намислил и ми забрани: било прекалено опасно. Аз само кимнах и вместо да се откажа, помолих сина на съседите да ми бъде свидетел и да измери дължината на скока. Помогна ми да пренесем с лопати сняг и да го натрупаме в зоната, където планирах да се приземя. После изтичах, сложих ските, наследство на татко от дядо, и се засилих по шанцата. Следата беше дяволски хлъзгава. Направих добър отскок. Всъщност стана направо върхът. Полетях. Чувствах се орел, нехаех за всичко останало, защото ме интересуваше само това този скок. И нищо друго нямаше значение. — Марта видя как погледът му блесна. — Приземих се четири метра под мястото, където бяхме насипали сняг. Ските заораха през кишата и остър камък разцепи дясната, все едно е бананова обелка.
— А ти?
— Паднах лошо, изорах бразда през цялата зона за спиране чак до защитните заграждения.
— Мили боже — ужасена, Марта закри уста с ръка. — Контузи ли се?
— Целия се посиних. И се измокрих до кости. Но не си счупих нищо. Изобщо не обърнах внимание на травмите, защото мислех единствено какво ще каже баща ми. Бях нарушил забраната му и му счупих ската.
— И той какво каза?
— Почти нищо. Само ме попита какво наказание според мен заслужавам.
— И ти какво отговори?
— Три дни домашен арест. Но той каза, че понеже било Великден, два му се стрували достатъчно. След като татко почина, мама ми разказа, че докато съм бил под домашен арест, той накарал съседското момче да му покаже къде съм се приземил и да му разкаже цялата история, и то няколко пъти. Всеки път се смеел до сълзи. Но мама настояла да обещае да не ми казва и дума за това, защото в противен случай щял да ме подтикне към нови безумства. И татко отнесъл счупената ска вкъщи под предлог, че ще я залепи. Пълни глупости, обясни ми мама. Запазил я като най-свидния си спомен.
— Може ли да я видя още веднъж?
Той наля кафе в две чаши и ги понесе към мазето. Марта седна върху фризера. Той ѝ показа ската. Тежка, бяла ска, марка „Сплиткайн“, с шест улея от долната страна. Колко странен ден, мислеше си Марта. Слънце, дъжд. Ослепително море, тъмно мазе. Непознат, когото сякаш е познавала цял живот. Толкова далечен. Толкова близък. Толкова правилно. Толкова грешно…