— А впоследствие потвърди ли се предположението ти, че нищо няма да надмине по усещане този скок? — попита тя.
Той наклони замислено глава.
— Първата инжектирана доза наркотик. Тя го надмина.
Марта внимателно тупна с пети по фризера. Навярно оттам идваше студът. Видя, че е включен. Между дръжката и катинара светеше червена лампичка. Странно, защото иначе цялата обстановка в къщата навеждаше на мисълта, че тук отдавна не е стъпвал човешки крак.
— Е, поне си успял да счупиш рекорда на баща си.
Той поклати глава с усмивка.
— Не успя ли?
— Рекорд се зачита само ако след скока си се приземил на крака, Марта. — Стиг отпи от кафето.
Макар да не го чуваше да изрича името ѝ за пръв път, Марта имаше чувството, че за пръв път чува някой въобще да изрича името ѝ в пълния смисъл на думата.
— Трябвало е да продължиш да скачаш. Синовете се съизмерват с бащите си, дъщерите — с майките си.
— Така ли мислиш?
— А ти не мислиш ли, че всички синове се стремят по един или друг начин да заприличат на бащите си? Именно затова момчетата се разочароват толкова, като открият слабостите на бащите си: защото съзират собствените си слабости, пораженията, които ги очакват занапред в живота им. И понякога шокът е толкова голям, че е възможно да ги обезсърчи още в самото начало на жизнения им път.
— При теб така ли стана?
— Майка ми изобщо не биваше да остава с баща ми — сви рамене Марта. — Но тя не се разведе и продължи да търпи. Един ден се скарахме — не ми позволяваше нещо, вече не помня какво — и аз ѝ се разкрещях колко несправедливо е да ми отнема възможността да бъда щастлива само защото го е забранила на себе си. През целия си живот не съм съжалявала за нищо толкова горчиво, колкото за тази своя постъпка. Защото никога няма да забравя с какъв оскърбен поглед ми отговори: „Ако не си го бях забранила, щях да изгубя човека, който ме прави най-щастлива. Теб.“
Стиг кимна и погледна към прозореца в мазето.
— Понякога, мислейки си, че сме разобличили родителите си, грешим. Вероятно въпреки всичко те не са били слаби. Може би са се случили събития, породили у нас погрешно впечатление. Навярно са били силни. Навярно са били готови да пожертват доброто си име, да се обезчестят, да понесат срама само и само за да спасят любимите си хора. А ако родителите ни са били силни, значи навярно и ние сме.
Гласът му потреперваше почти недоловимо. Почти. Марта изчака той да я погледне пак и попита:
— И какво направи той?
— Кой?
— Баща ти.
Адамовата му ябълка подскочи и той започна да мига по-бързо. Стисна здраво устни. Марта виждаше, че Стиг иска да го направи. Беше се устремил към ръба на трамплина, но все още можеше да спре, да се откаже.
— Преди да го застрелят, е подписал предсмъртно писмо — каза Стиг. — За да спаси мама и мен.
Докато продължаваше да разказва, на Марта ѝ се зави свят. Изглежда наистина бе успяла да го бутне от ръба на пропастта, но и самата тя бе полетяла с него. И сега нямаше път назад, обратно към момента, когато не знаеше онова, което вече бе научила. Дали преди това се бе досещала в какво се впуска? Беше ли искала този безумен полет, това свободно падане?
През фаталния уикенд Стиг и майка му отишли на турнир по борба в Лилехамер. Бащата обикновено ги придружавал, но точно тази събота и неделя му се наложило да си остане вкъщи заради важен ангажимент. На турнира Стиг победил в своята категория. Когато се прибрали, той се втурнал в кабинета на баща си, за да му съобщи радостната новина. Заварил го да седи с гръб към вратата, захлупил глава върху бюрото. Първоначално Стиг помислил, че е задрямал, докато работи. После обаче видял пистолет.
— Татко често се усамотяваше в работния си кабинет и пишеше в дневника си. Дневникът представляваше тетрадка с жълти страници и черна кожена подвързия. Когато бях малък, ми казваше, че така се изповядвал. Научих какво означава чак когато бях на единайсет и учителят по религия обясни, че да се изповядаш, означава да си признаеш греховете. Тогава се прибрах от училище, промъкнах се тайно в кабинета на татко и извадих ключа за бюрото — знаех къде го крие. Исках да разбера какви грехове има баща ми. Отключих…
Марта си пое дъх, все едно тя разказваше.
— Но дневника го нямаше вътре. Открих само допотопен черен пистолет. Заключих чекмеджето и се измъкнах на пръсти. Хвана ме срам от постъпката ми. Бях се опитал да шпионирам собствения си баща, да надникна в съкровените му размисли. Не споделих това с никого и никога повече не се опитах да открия къде държи дневника си. Но в онзи злощастен ден, докато стоях в кабинета на баща ми, споменът се завърна. И възприех случилото се като наказание за моята постъпка. Долепих длан до тила му, за да го събудя. Не само че не беше топъл, но от тялото му се излъхваше студ — суров, мраморен, мъртвешки студ. Чувствах, че вината е моя. После видях писмото…