Марта наблюдаваше сънната му артерия, докато той разказваше как го прочел. Вдигнал глава и видял майка си да стои на вратата. Първоначално решил да накъса писмото на парченца, все едно изобщо не е съществувало. Но не му достигнала смелост. Когато полицията пристигнала, го дал на тях. Личало си колко им се иска да унищожат писмото. Артерията му се бе издула като на певец без вокален тренинг. Като на човек, несвикнал да говори много.
Майка му започнала с антидепресанти, отпускани по лекарско предписание. И продължила с други хапчета по лично усмотрение. Но както твърдяла самата тя, никое лекарство не ѝ помагало по-бързо и по-ефективно от алкохола. И минала на твърдо гориво. Пиела водка на закуска, на обяд и на вечеря. Стиг се опитвал да я възпира, криел таблетките и бутилките. За да може да се грижи за нея, се наложило да зареже първо тренировките по борба, а после и училище. Класният се отбил в дома му да разбере защо момче с толкова добър успех като него бяга от часовете. Стиг го изгонил. Майка му прогресивно се влошавала, ставала все по-неадекватна и започнала да проявява склонност към самоубийство. Един ден — Стиг бил на шестнайсет — по време на поредното тършуване из спалнята на майка си, сред познатите флакончета с таблетки той се натъкнал на пълна спринцовка. Досетил се какво е веществото. Или поне за какво се използва. И забил иглата в бедрото си. Инжекцията оправила всичко. На следващия ден отишъл до „Плата“ и си купил първата доза. Шест месеца по-късно бил разпродал всички ценни предмети в дома им и бил окрал до шушка беззащитната си майка. Не му пукало за нищо, най-малко за самия него, но се нуждаел от пари, за да държи болката на разстояние. Още нямал осемнайсет и по закон не можели да го вкарат в затвора, затова започнал срещу заплащане да признава дребни кражби и влизания с взлом, за които обвиняеми били по-възрастни престъпници. Навършил осемнайсет и престанал да получава такива предложения, а стресът от непрекъснатата тревога откъде да намери пари се влошил. Стиг се съгласил да поеме вината за две убийства срещу редовни доставки на дрога, докато лежи на топло.
— И вече си излежал присъдата? — попита Марта.
— Да — кимна той.
Тя се смъкна от фризера и отиде до него. Не мислеше — за това бе твърде късно. Протегна ръка и докосна сънната му артерия. Той я гледаше с големи черни зеници, които почти изпълваха ирисите. Обви ръце около кръста му, той я прегърна през раменете — танц с разменени роли. Постояха така няколко минути, после той я притегли към себе си. Божичко, как гореше. Все едно бе вдигнал температура. Или навярно горещината идваше от нея? Тя затвори очи, усети носа и устните му в косата си.
— Искаш ли да се качим горе? — прошепна той. — Имам нещо за теб.
Качиха се в кухнята. Навън дъждът беше спрял. Той посегна към джоба на якето си, метнато върху кухненския стол, и извади нещо.
— За теб са.
Обиците бяха толкова красиви, че тя направо онемя.
— Не ги ли харесваш?
— Хубави са, Стиг. Но откъде… Да не си ги откраднал?
Той я изгледа сериозно, без да ѝ отговори.
— Извинявай, Стиг. — Тя се смути и в очите ѝ избиха сълзи. — Знам, отдавна не вземаш наркотици, но си личи, че обиците са носени и…
— Тя вече не е жива — прекъсна я Стиг. — А толкова красиви накити трябва да носи жив човек.
Марта премига объркано. Започна да ѝ просветва.
— Били са на… на… — погледна го, полузаслепена от сълзи — … на майка ти.
Затвори очи. Усети дъха му по лицето си. Дланта му по бузата, по шията, по тила си. Опря свободната си ръка о гърдите му — да го отблъсне. Или, напротив, по-скоро да го привлече към себе си. Вече се бяха целували, и то отдавна, тя го знаеше. Поне стотици пъти след първата им среща. Но сега, когато устните им се докоснаха наяве, беше по-различно. По тялото ѝ премина електрически ток. Тя държеше очите си затворени. Усещаше устните му, толкова меки, ръцете, които се плъзгаха по кръста ѝ, наболата му брада, миризмата, вкуса му. Искаше това, искаше всичко. Ала целувката я събуди, изтръгна я от опияняващия сън, в който си бе позволила да се потопи, защото имаше начин да ѝ се размине без последствия. Досега.
— Не мога — прошепна тя с разтреперан глас. — Трябва да си вървя, Стиг.