Той я пусна и тя бързо се завъртя. Отключи входната врата. Спря на прага.
— Вината е моя, Стиг. Повече няма да се срещаме. Разбираш ли? Никога повече.
Не дочака отговора му и затвори вратата след себе си. Слънцето проби облачната пелена и от лъщящия черен асфалт започна да се вие пара. Марта излезе във влажната горещина.
През бинокъла Маркус проследи как жената влетя в гаража, запали стария „Голф“, с който бяха дошли, изкара го и потегли със смъкнат гюрук. Движеше се толкова бързо, че той се затрудни да я фокусира, но май плачеше.
Отмести бинокъла пак към кухненския прозорец. Приближи картината. Мъжът гледаше след жената. Ръцете му бяха свити в юмруци, челюстите — здраво сключени, вените на слепоочията се издуваха, все едно изпитваше силна болка. В следващия миг Маркус разбра причината. Синът изпъна ръце напред, разтвори пръсти и ги долепи о вътрешната страна на прозореца. Проблесна отразена слънчева светлина. Обиците стърчаха забити в двете длани, а към китките се стичаха тънки струйки кръв.
Двайсет и четвърта глава
Просторният офис тънеше в сумрак. На тръгване от работа някой беше изгасил осветлението. Сигурно си бе помислил, че е последен. Симон не включи лампите: летните вечери все още бяха достатъчно светли. Пък и се беше сдобил с нова клавиатура с подсветка, та дори не се налагаше да пали настолната лампа. От изразходваните киловатчаса годишно от цялата сграда само на техния етаж се падаха около четвърт милион. Успееха ли да ги сведат до двеста хиляди, щяха да спестят пари за две служебни коли.
Симон влезе в сайта на очна клиника „Хоуел“. Снимките не бяха като снимките от уебстраниците на повечето частни американски болници, които приличаха на петзвездни хотели с усмихнати пациенти, хирурзи, на вид нещо средно между филмови актьори и пилоти. На сайта на тази клиника бяха публикувани едва няколко снимки и вместо дежурните суперлативи имаше конкретна информация за квалификациите на лекарския екип, за постигнатите резултати, за публикуваните научни статии и за номинациите за Нобелова награда. И най-важното: процентният дял успешни интервенции при пациенти със заболяването на Елсе. Числото леко надвишаваше петдесет, но не чак толкова, колкото се бе надявал Симон. От друга страна, поне беше достатъчно малко, та да повярва в достоверността му. На интернет страницата не се посочваха цени. Симон обаче не бе забравил колко струва операцията. Толкова скъпо, че му се струваше напълно достоверно.
Забеляза някакво движение в тъмното. Кари.
— Обадих се у вас. Съпругата ти ми каза да те потърся тук.
— Здрасти.
— Защо работиш до толкова късно?
— Когато не можеш да се прибереш с добри новини, понякога предпочиташ да поотложиш прибирането — сви рамене Симон.
— Какво имаш предвид?
Той махна пренебрежително с ръка:
— Кажи сега.
— Направих каквото ме помоли, разрових всичко до основи, проверих за всякакви възможни и невъзможни връзки между убийството на Ивершен и тройното убийство. И не открих нищо.
— И, естествено, си даваш сметка, че това не изключва вероятността помежду им наистина да съществува връзка. — Симон продължи да щрака с мишката.
Кари издърпа стол и седна.
— Аз поне не съм в състояние да открия такава. А търсих усърдно. Та се замислих…
— Хубаво нещо е да мислиш.
— Навярно нещата са съвсем прости. Извършителят е обирджия, набелязал два примамливи обекта: къщата на Ивершен и склад за дрога, където се съхранява и голяма сума пари. Горчивият опит от първия път го е научил да поиска кода за сейфа, преди да убие жертвата.
Симон вдигна поглед от компютъра.
— Защо крадец, вече застрелял двама души, ще разхищава половин кило супербой на улична цена половин милион крони, за да убие трети?
— Според Бьорнста било бандитска разправа, начин да изпрати съобщение до конкурентите.
— Престъпните банди не изпращат съобщения, харчейки половин милион за пощенски разходи, полицай Адел.
Кари наведе назад глава и въздъхна.
— При всички случаи Агнете Ивершен не се е занимавала с наркотърговия и не е имала вземане-даване с хора от типа на Кале Фарисен. Това, мисля, можем да го установим категорично.
— Връзка между Ивершен и Фарисен със сигурност има — настоя Симон. — Направо ми е непонятно как така, след като вече успяхме да разкрием какво иска да потули извършителят, а именно, наличие на връзка между жертвите, не съумяваме да открием в какво собствено се изразява тази връзка. Ако наистина е толкова трудно да се установи нейното естество, защо извършителят ще си дава такъв труд да прикрива, че зад убийствата стои един и същи човек?