— Възможно е камуфлажът да не е предназначен за нас — Кари се прозина и мигом си хлопна устата, защото Симон я изгледа втренчено с окръглени очи:
— Ама разбира се. Права си.
— Така ли?
Симон се изправи. Пак седна. Удари с длан по бюрото.
— Той не се страхува, че полицията ще се вдигне по тревога и ще го разобличи. Страхува се да не би да го разкрие някой друг.
— Който да го залови?
— Да. Или навярно се бои да не изправи този някой на нокти. Същевременно обаче… — Симон обхвана брадичката си с ръка и изруга беззвучно.
— Какво?
— Работата е доста по-дебела. Все пак извършителят не остава напълно анонимен. С начина, по който е убил Кале Фарисен, отправя някакво послание.
Симон се оттласна раздразнено с крака и столът му се наклони назад. Поседяха безмълвни, а мракът около тях се сгъстяваше неусетно. Симон пръв наруши мълчанието:
— Слушай сега какво си мисля. Кале умира, както умират наркоманите, на които е пласирал дрога. От дихателна недостатъчност вследствие приета свръхдоза. Сякаш убиецът е своеобразен ангел на отмъщението. Хрумва ли ти нещо в този ред на мисли?
Кари поклати глава.
— Само че убийството на Агнете Ивершен не се вписва в тази версия. Доколкото знам, тя не е застреляла никого с пистолет в гърдите.
Симон се изправи. Отиде до прозореца и се загледа втренчено в осветената улица. Разнесе се трополене на лонгбордове. Две момчета със суитшърти минаха по улицата.
— О, замалко да забравя — сети се Кари. — Открих друга връзка. Между Пер Волан и Кале Фарисен.
— Ами?
— Да. Говорих с наш човек, мой редовен информатор в „Наркотици“. Сторило му се странно, че двама души, които се познават толкова добре, са умрели толкова скоро един след друг.
— Волан е познавал Фарисен?
— Да. И то добре. Дори твърде добре — поне според моя човек. И още нещо.
— Какво?
— Проверих досието на Кале. Преди няколко години са го викали на разпити във връзка с убийство. Дори е лежал в следствения арест. Самоличността на жертвата така и не била установена.
— Какво се знае за нея?
— Младо момиче от азиатски произход. Според зъбния анализ на около шестнайсет години. Свидетел видял мъж да ѝ инжектира нещо със спринцовка в заден двор. На проведената очна ставка разпознал Кале Фарисен.
— Сериозно?
— Да. После обаче пуснали Кале, защото друг направил самопризнание за престъплението.
— Фарисен е извадил голям късмет.
— Да. Между другото, призналият за убийството е именно мъжът, избягал преди дни от Държавния затвор.
Кари гледаше неподвижния гръб на Симон пред прозореца. Питаше се дали е чул думите ѝ и тъкмо понечи да ги повтори, прозвуча неговият дрезгав, вдъхващ спокойствие бащински глас:
— Кари?
— Да?
— Искам да разровиш подробно около Агнете Ивершен. Включително дали в непосредствена близост до нея са ставали престрелки. Всичко, разбираш ли?
— Добре. Какво мислиш?
— Мисля… — спокойствието в гласа му изчезна, — че ако… ако… то…
— То?
— Лошото тепърва започва.
Двайсет и пета глава
Маркус беше изгасил осветлението в стаята. Чувстваше се странно да седи така, да наблюдава някого и да знае, че самият той е невидим. И въпреки това всеки път, когато Синът погледнеше през прозореца и се вторачеше право в бинокъла, Маркус се сепваше. Все едно Синът знаеше, че някой го шпионира. В момента се намираше в спалнята на родителите си. Седеше върху розовата ракла. Вътре, знаеше Маркус, има само два-три калъфа за одеяла и няколко чаршафа. Четири крушки в абажур осветяваха стаята без пердета на прозорците и нищо не пречеше на Маркус да наблюдава. Жълтата къща се намираше по в ниското от тяхната къща, а и Маркус седеше на горното ниво на двуетажното легло, което бе избутал до прозореца. Така виждаше безпрепятствено какво прави Синът. А то не беше кой знае какво. Сякаш от цяла вечност седеше със слушалки, включени към телефона. Навярно слушаше забавна песен, защото на всеки три минути чукваше върху екрана на телефона и сякаш я пускаше отново. Всеки път, на едно и също място в песента, се усмихваше, макар навярно да му беше криво заради случката с момичето. Целунаха се, после тя изхвърча от къщата. Горкичкият. Дали Маркус да не отиде да почука на вратата му? Да го покани на гости да хапне заедно с тях за вечеря. Мама едва ли ще има нещо против. Но Синът изглеждаше много посърнал и май не му беше до хора. Маркус реши да почака до утре. Ще стане рано, ще отиде до жълтата къща и ще позвъни. Ще му занесе пресни хлебчета. Да, точно така ще направи. Прозина се. И в неговата глава звучеше песен. Всъщност не цяла песен, само едно изречение. Но то се повтаряше непрекъснато, откакто онзи хулиган бе попитал Сина дали е баща на Маркус и той отговори: „Може и да съм.“