Може и да съм. Ама че готино!
Маркус се прозина. Стана време да си ляга. Нали утре ще става рано. И ще пече хлебчета. Но тъкмо преди да се отдръпне от бинокъла, в отсрещната къща се случи нещо. Синът се изправи. Маркус пак долепи очи до бинокъла. Синът отмести килима и повдигна разкованата дъска на пода. Скривалището. Измъкна червения спортен сак и го разкопча. Извади пликче с бял прах. Маркус се досещаше какво представлява този прах, беше виждал такива пликчета по телевизията. Наркотици. Внезапно Синът вдигна глава. Ослуша се, наостри уши, както правят антилопите по „Animal Planet“.
И Маркус го чу. Далечно боботене на двигател. Автомобил. Толкова късно вечерта през лятото по тази улица рядко минаваха коли. Синът застина като вкаменен, фаровете на пристигналата кола озариха асфалта. Беше голяма, черна. Джип. Спря под уличната лампа между двете къщи. Слязоха двама мъже. Маркус ги огледа през бинокъла. И двамата бяха облечени в черни костюми. „Мъже в черно“. Втората част от култовия филм беше по-яка. Приликите обаче май свършваха дотук. По-ниският беше рус, а по-високият, макар и с черна къдрава коса точно като на Уил Смит, беше бял като тебешир и с лъснало теме.
Загледаха се в къщата и си пооправиха саката. Полуплешивият посочи осветения прозорец на спалнята. Бързо се отправиха към портата. Искаше или не, Синът щеше да има гости. Точно като Маркус двамата мъже прескочиха оградата, вместо да използват портата. Навярно защото стъпките по тревата не вдигат шум колкото по чакъла. Маркус завъртя бинокъла към спалнята. Сина го нямаше. Сигурно и той беше видял джипа и бе слязъл да отвори на гостите си. Маркус отклони бинокъла към входната врата. Мъжете вече се бяха качили по стълбите и стояха отпред. Беше прекалено тъмно и Маркус не виждаше точно какво се случва, но се чу звук като от разпорен плат и вратата се отвори. Маркус спря да диша.
Тези хора… бяха разбили ключалката. Бяха крадци!
Сигурно отнякъде са дочули, че къщата стои празна. Така или иначе, трябваше да предупреди Сина. Ами ако са опасни! Маркус скочи от леглото. Дали да събуди мама? Да се обади в полицията? И какво да каже? Че шпионира съседа си с бинокъл? Ако дойдат да снемат отпечатъци от къщата, за да намерят крадците, щяха да открият отпечатъци от пръстите на Маркус! И наркотиците на Сина. И току-виж хвърлили Маркус в затвора. Силно разколебано, момчето стоеше насред стаята. Мярна движение в спалнята отсреща. Пак застана зад бинокъла. Двамата мъже бяха влезли в стаята. Тършуваха. Из гардероба, под леглото. Носеха… пистолети! По-високият, с къдриците, отиде до прозореца, провери дали е затворен и се вгледа право в Маркус. Момчето неволно отстъпи крачка назад. Синът сигурно се беше скрил, но къде? Явно бе успял да прибере сака с наркотиците в скривалището, но там нямаше място да се побере и човек. Хич да не се заблуждават! Никога няма да намерят Сина. Той познава тази къща много по-добре от тях, както виетнамските бойци са познавали джунглата по-добре от американските военни. Синът трябваше да седи съвсем тихо, без дори да шукне, както беше направил Маркус. Синът щеше да се справи. Просто нямаше друг начин! Мили боже, помогни му.
Сюлвестер огледа отново спалнята. Почеса се по плешивото теме, обрамчено от тъмни къдрици.
— Мамка му, Бо, сто процента е бил тук! Сигурен съм, че вчера един от прозорците светеше.
Той се тръшна върху розовата ракла, прибра пистолета в кобура на рамото си и запали цигара. Блондинът стоеше насред стаята с пистолет в ръка.
— Имам чувството, че още е тук.
— Я споко — размаха цигарата Сюлвестер. — Само се е отбил и си е обрал крушите. Проверих и двата клозета, и другата спалня.
— Не, някъде в къщата е — поклати глава блондинът.
— Стига де, Бо. Той не е призрак, а аматьор. Просто досега му вървеше.
— Възможно е. Но не бих подценил сина на Аб Лофтхюс.
— Дори не знам кой е тоя.
— По онова време теб те нямаше на фронта, Сюлвестер. Аб Лофтхюс беше най-печеното ченге в града и още никой не го е надминал.
— Откъде знаеш?
— Срещал съм го, умнико. През деветдесетте аз и Нестор отидохме на моста „Алнабрю“ да приберем една пратка. Лофтхюс и още едно ченге минавали оттам случайно — или не, кой знае. Лофтхюс надушил, че върви наркосделка, но вместо да се обадят за подкрепление, двамата глупаци се опитаха да ни окошарят сами. Аб Лофтхюс собственоръчно ступа четирима от нашите, преди да го повалим на земята. А това не беше никак лесна работа, защото той тренираше борба. Мислехме да го застреляме веднага, но Нестор го хвана шубето: щял да се вдигне голям шум, ако стане убийство на полицай. Докато спорехме, откачалникът крещеше: „Хайде де, давайте да ви видя.“ Като оня яростен рицар от „Монти Пайтън“, нали се сещаш. Дето му отрязаха и ръцете, и краката, ама той все не се даваше.