Маркус се взираше в къщата и броеше секундите.
През отворения прозорец чу пукот от къщата и зърна как в дневната проблесна светлина. После пак се възцари предишната тишина.
Маркус беше почти сигурен, че някой е стрелял с пистолет. Някой, но кой?
Мили боже, дано да е бил Синът. Само да не е ранен.
Момчето стигна до сто и вратата на осветената спалня се отвори.
Благодаря ти, Боже, бил е той!
Синът прибра пистолета в спортния сак, отмести разкованата дъска и започна да пълни сака с пликчета с бял прах. След като приключи, метна сака на рамо и излезе от стаята, без да угаси лампата.
След малко входната врата се затръшна. Маркус видя Сина да крачи устремено към портата. Там спря, огледа се в двете посоки и се изгуби надолу по улицата натам, откъдето бе дошъл първия път.
Маркус се просна по гръб на леглото. Втренчи се в тавана. Той е жив! И застрелва злодеи! Защото… онези трябва да са злодеи, нали? Разбира се, че са. Маркус ликуваше вътрешно; явно тази нощ нямаше да го хване сън.
Сюлвестер усети как входната врата горе се затръшна. Фризерът беше прекалено добре уплътнен, за да чуе каквото и да било, но вратата се тресна толкова силно, че долови вибрации. Най-после. Мобилният му телефон, съвсем естествено, нямаше как да излъчва и приема сигнал във фризер в мазе и след три опита той се отказа да звъни. Започваше да усеща болка и го обзе сънливост. Но студът го държеше буден. Опря длани о капака и натисна. Прониза го лека паника, защото капакът не се повдигна веднага. Вложи повече сила. Капакът продължаваше да се опъва. Сюлвестер си спомни звука от гумените уплътнители, които при затварянето се прилепиха един към друг. Стига да напъне по-здраво, ще успее. Опря длани о капака и натисна с всичка сила. Капакът не помръдна. Просветна му защо. Младежът беше заключил фризера.
Този път паниката не се изяви в леко боцване, а го стисна за гърлото в удушваческа хватка.
Сюлвестер се задъха, но се опита да удържи вратата в главата си затворена. Не биваше да допуска тя да се отваря, защото мракът, истински страшният мрак, щеше да нахлуе неудържимо. Мисли. Дръж онази врата затворена и мисли бистро.
Краката. Ама разбира се. Отлично знаеше, че краката са много по-силни от ръцете. От лежанка с крака изтласкваше повече от двеста килограма на тренировки, докато с ръце — едва седемдесет и пет. Пък и все пак говорим за ключалка на фризер, предназначена да попречи на съседите да крадат месо и диви къпини, а не на едър, отчаян мъж да се измъкне от фризера. Сюлвестер се обърна по гръб. Свободното пространство позволяваше да свие колене, да опре крака в капака…
Но той не успя да си сгъне коленете.
Те просто отказаха да се подчинят. Зверски се бяха обезчувствили. Опита пак. Никаква реакция. Сякаш бяха откачени от тялото му. Ощипа се по прасеца. После и по бедрото. Опасната врата в главата му изпука. Мисли. Не, не мисли! Твърде късно е. Дупката в албума, кръвта. Куршумът бе засегнал гръбнака му. Липсата на болка. Сюлвестер опипа корема си. Подгизнал от кръв. Все едно докосна друг човек, не себе си.
Беше парализиран.
Явно надолу от кръста. Заудря с ръце по капака отгоре, но каква полза? Отвори се единствено вратата в главата му. Онази, която баща му го бе научил да държи плътно затворена. Сега обаче пантите изхвръкнаха и Сюлвестер осъзна, че ще умре като в кошмарите си. Заключен. Сам. В мрак.
Двайсет и шеста глава
— Неделна сутрин — мечта — отбеляза Елсе, гледайки през прозореца.
— Съгласен. — Симон погледна жена си крадешком и мина на по-ниска предавка.
Питаше се доколко ли вижда; дали, например, вижда, че след снощния проливен дъжд паркът до кралския дворец е станал още по-зелен. Дали изобщо вижда, че минават покрай кралския дворец.
Елсе изяви желание да разгледат изложбата с картини на Шагал в Културния център „Хени Унста“ на нос Хьовикоден. Симон намери идеята за великолепна. Само поиска пътьом към Хьовикоден да се отбие за малко при бивш колега в Скилебек.
По улица „Гамле Драменсвайен“ изобилстваше от свободни места за паркиране. Старинните, достопочтени къщи и жилищни сгради изглеждаха опразнени за през лятото. Тук-там под лекия повей се ветрееше по някое знаме на посолствата в квартала.
— Няма да се бавя — обеща той, слезе и отиде до вратата на сградата, чийто адрес бе намерил в интернет. Името стоеше изписано върху най-горния ред звънци.