— Утре, защото сега, за ваш ужас, идва времето за звучни целувки.
— Никакви целувки! — Гевин се претърколи в леглото си и зарови лице във възглавницата. — Не и това!
— Да, да, трябва да се примириш. — Погъделичка го по тила с устни и го накара да се залива от смях. — А сега, втората ми жертва.
Обърна се към Люк и потърка ръце.
— Почакай, почакай! — Той размаха ръце, отбранявайки се. — Мислиш ли, че зъбчето ми ще падне утре?
— Да видим. — Стела седна на ръба на леглото му и замислено се вгледа в устата му, докато той помръдваше разклатеното си зъбче с език. — Може би.
— Искам да имам конче.
— Няма да може да спи под възглавницата ти.
Люк се засмя и тя го целуна по челото, бузите и малките сладки устни.
Стана, угаси лампата и остави децата си на светлината на малкия лампион.
— Позволени са само весели сънища.
— Ще сънувам, че ми подаряват конче, защото понякога сънищата се сбъдват.
— Да, вярно е. Лека нощ.
Когато се върна в своята стая, чу шепот, който също беше неизменна част от ритуала преди заспиване.
Такъв бе този ритуал през изминалите две години. Само тримата заедно вечер. А по-рано бяха четирима. „Но вече стъпихме на краката си“, каза си Стела, когато сред шепота прозвуча тих смях.
Не би могла да каже точно кога престана да изпитва мъчителна болка всяка нощ и всяка сутрин за времето, което нямаше да се върне, и започна да цени това, което има.
Погледна към лаптопа си и се сети за работата, набелязана за тази вечер, но не го взе, а тръгна към вратите на терасата.
Все още бе твърде хладно, за да седне навън, но почувства нужда от чистия въздух, тишината и нощта.
Не можеше да повярва, че стои навън през януари, без да замръзне. Въпреки че прогнозите бяха за още дъжд, небето бе осеяно със звезди и озарено от сребриста лунна светлина, на която се открояваше разцъфнала камелия. Цветя през зимата — ето още един плюс за преместването на юг.
Сплете ръце пред гърдите си и си представи пролетта, когато въздухът щеше да е топъл и изпълнен с ухания.
Искаше да остане тук до пролетта, да я види, да стане част от пробуждането. Искаше да запази работата си. Осъзна колко силно е това желание едва след строгата делова реч на Роз преди вечеря.
Беше я получила само преди две седмици, а вече й се струваше, че не може да живее без нея. Винаги това беше проблемът. С каквото се заловеше, трябваше да го довърши. Майка й го наричаше „религията на Стела“.
Но тук имаше нещо повече. Чувстваше се емоционално свързана с мястото. Знаеше, че е грешка. Но бе почти влюбена в градинарския център и в своята представа за бъдещия му облик. Искаше да види как масите засияват в ярки цветове и зеленина, как от висящи кошници подобно на водопади се спускат дълги стъбла, отрупани с цвят, достигат до пътеките и образуват плътни завеси. Искаше да види клиенти, дошли да разгледат, да купят нещо или да натоварят фургон или ремарке с разсад.
Разбира се, дълбоко в себе си щеше да се изкушава да придружи всеки от тях и да му покаже как трябва да бъде засадено всичко. Но щеше да устои.
Нямаше търпение да види и системата за водене на документация инсталирана, както и счетоводните програми и седмичните каталози.
Колкото и да й бе неприятно, възнамеряваше да посети някои от обектите на Лоугън. Да добие представа за тази страна на бизнеса.
Разбира се, ако той не придума Роз да я уволни.
„И него го смъмриха“, каза си Стела. Но Лоугън имаше предимството да се намира на свой терен.
Както и да е, нямаше да може да работи, да си почива или да мисли за каквото и да е друго, докато не изясни нещата.
Реши да слезе на долния етаж под претекст, че иска да си свари чай. Ако пикапа му го нямаше, щеше да се опита да поговори с Роз за минута.
Беше тихо и изведнъж в нея се прокрадна мисълта, че може би са си легнали на горния етаж. Не искаше да си представя тази картина. Пристъпи на пръсти през приемната и надникна през прозореца. Не видя пикапа, но й хрумна, че не знае нито къде е паркирал, нито дали не е дошъл с друга кола.
Щеше да почака до сутринта. Така и се струваше най-добре. Тогава щеше да помоли за кратка среща с Роз и всичко отново да си дойде на мястото. По-добре беше да поспи, да обмисли какво точно да каже и как.
Вече беше слязла на долния етаж, така че реши все пак да си свари чай, да го отнесе в стаята си и да го изпие, докато работи на компютъра. Щеше да й помогне да остане бодра.
Тихо влезе в кухнята и нададе тих вик, когато видя нечий силует на слабата светлина. Силуетът отвърна с подобен звук и щракна ключа до печката.