— Не мога да си представя отново да съм омъжена. Дори ако бракът е сполучлив, е трудно да намериш равновесие, нали? Особено когато имаш кариера и деца.
— Никога не съм имала всички тези неща накуп, за да балансирам между тях. Докато Джон беше жив, се грижех за дома си, децата и него. Животът ми се въртеше около тях. Още по-заета бях с момчетата, когато останахме само аз и те. Не съжалявам за този избор — продължи, след като отпи глътка кафе. — Чувствах се доволна. Бизнесът, кариерата — това започна късно за мен. Възхищавам се на жените, които се справят с всичко едновременно.
— Мисля, че аз бях добра в това отношение. — При спомена я прониза остра болка, сякаш през сърцето й премина малка игличка. — Беше изтощително, но смятам, че бях добра. Сега? Мисля, че съм загубила тази способност. Да бъда с някого всеки ден, всяка вечер. — Поклати глава. — Не виждам как бих могла. Винаги съм виждала себе си и Кевин, на всеки етап. Не мога да си представя друг на неговото място.
— Навярно просто все още не се е появил на хоризонта.
Стела леко повдигна рамене.
— Може би. Но не е толкова трудно да си представя теб и Лоугън заедно.
— Наистина ли?
Долови леко цинична насмешка, забрави колко неловко се бе чувствала преди малко и се засмя.
— Не в този смисъл. Опитах, но мислено издигнах бариера. Искам да кажа, че изглеждахте добре един до друг. Толкова близки и непринудени. Стори ми се чудесно. Хубаво е да имаш до себе си човек, с когато можеш да общуваш с лекота.
— Вие с Кевин сте общували с лекота помежду си.
— Да. Сякаш заедно се носехме по течението.
— Забелязах, че не носиш венчална халка. Защо?
— Свалих я преди около година — отвърна Стела. — Когато отново започнах да излизам с мъже. Не ми се струваше редно да я нося, когато съм на среща с друг. Престанах да се чувствам обвързана. Мисля, че стана постепенно.
Роз кимна в отговор на неизречения въпрос:
— Да, зная.
— Не знам кога спрях да се питам какво би казал Кевин за това, дали би одобрил онова. Или какво би направил, какво би си помислил или пожелал. Затова свалих халката. Трудно беше. Почти колкото когато го загубих.
— Аз свалих своята на четиридесетия си рожден ден — сподели Роз. — Осъзнах, че отдавна вече я нося не от уважение към паметта на съпруга си, а по-скоро се е превърнала в щит срещу нежелани обожатели. Затова в онзи ден, отбелязан с черни букви, реших да я сваля — каза тя с лека усмивка. — Защото човек или продължава напред, или престава да живее.
— През повечето време съм твърде заета, за да мисля за това. Не желая да развалям настроението си сега. Просто исках да се извиня.
— Извиненията ти са приети. Ще взема кафето си горе. До сутринта.
— Добре. Лека нощ.
Вече по-спокойна, Стела довари чая си. Докато пристъпваше нагоре по стълбите, реши с какво да започне следващия ден. Щеше да продължи с подреждането, да поговори с Роз и Харпър кои сортове да бъдат добавени към каталога и да се опита да намери общ език с Лоугън.
В коридора на горния етаж отново чу приспивната песен, тиха и тъжна. Сърцето й се разтуптя и порцелановите съдове издрънчаха върху подноса, когато ускори крачка. Почти тичешком стигна до стаята на синовете си.
Не видя никого вътре, но долови същия хлад във въздуха. Дори когато остави чая и погледна в гардероба и под леглото, не откри нищо.
Седна на пода между леглата на децата си и изчака, докато пулсът й се успокои. Кучето се размърда, потърка глава в скута й и я близна по ръката.
Стела го погали и поседя между леглата на спящите момчета.
В неделя отиде на обяд у баща си. Почувства се предоволна, когато Джолийн й подаде чаша с коктейл и й забрани да се доближава до кухнята.
Беше първият й свободен ден, откакто бе започнала работа във „В градината“, и имаше план да го прекара в почивка.
Момчетата играеха с Паркър в малкия заден двор, а тя можеше да поседи при баща си.
— Разкажи ми всичко — настоя той.
— Ако започна, няма да замълча по време на целия обяд, вечерята и дори закуската утре.
— Само най-важното. Как ти се струва Розалинд?
— Много ми харесва. Успява да бъде едновременно пряма и потайна. Не съм сигурна как трябва да се държа с нея, но наистина я харесвам.
— Късметлийка е, че има управител като теб. Тя е умна жена и го знае.
— Може би си мъничко пристрастен.
— Само мъничко.
Стела знаеше, че винаги я е обичал. Дори когато не се виждаха месеци наред, не бе преставал да й се обажда, да й изпраща писма или изненадващи подаръци по пощата.
„Доста е остарял“, помисли си тя. Докато майка й харчеше куп пари, за да води дълга и тежка война с годините, Уил Дули бе сключил примирие с тях. Червените му коси вече бяха почти побелели, а около кръста на иначе костеливото му тяло се бяха образували меки възглавнички. Когато се смееше, около очите и устата му се появяваха бръчки, а очилата се спускаха до върха на носа му.