„Но това, че е секси, не е от значение“, напомни си тя.
От значение бе само работата му и взаимоотношенията помежду им като колеги. Застана на достатъчно разстояние, за да не го смущава, и огледа останалата част от задния двор.
Навярно някога бе изглеждал добре, но сега беше занемарен, обрасъл с плевели, изсъхнали дървета и храсти. В далечния ъгъл на оградата имаше барака с провиснал покрив, почти скрита сред стъбла на увивни растения.
„Близо четвърт акър“, прецени тя, докато проследяваше с поглед едър чернокож, който влачеше отсечените клони към нисък и хилав бял мъж с хидравлична резачка. Друга страховита машина наблизо очакваше да погълне остатъците.
Стела реши, че красотата не е безвъзвратно загубена, а просто трябва да бъде изровена.
Нужни бяха идеи и въображение, за да се възроди.
Когато чернокожият я забеляза, Стела тръгна към тях.
— Мога ли да ви помогна, госпожице?
Подаде му ръка и се усмихна:
— Аз съм Стела Ротшилд, управителката на госпожа Харпър.
— Приятно ми е. Аз съм Сам, а това е Дик.
Дребничкият имаше свежо, луничаво лице на дванадесет годишно момче, с проскубана козя брадичка, която сякаш бе пораснала по погрешка.
— Чух за вас.
Широко ухилен, той се спогледа с колегата си.
— Наистина ли? — Стела запази приятелския тон, но стисна зъби зад фалшивата си усмивка. — Хрумна ми, че не е зле да хвърля по един поглед на някои от обектите ви да видя как върви работата. — Отново огледа двора, съзнателно избягвайки да вдигне очи към дървото, на което се бе качил Лоугън. — Значително сте напреднали с този.
— Доста поразчистихме — съгласи се Сам. Опря огромните си ръце в ръкавици на хълбоците си. — Имали сме и по-тежки случаи.
— Какво е разпределението на човекочасовете?
— Човекочасове? — Дик се засмя и смушка Сам с лакът.
Сам го изгледа отвисоко със съжаление.
— Ако искате да научите нещо за планове и разпределения, трябва да поговорите с шефа. Той се занимава с тези неща.
— Добре тогава. Благодаря. Ще ви оставя да работите.
Когато се отдалечи, Стела извади фотоапарата от чантата си и направи няколко снимки, които възнамеряваше да подреди под надслов „Преди“.
Знаеше, че тя стои долу. С безупречно облекло, пригладени назад буйни коси и слънчеви очила, които скриваха сините й очи.
Беше очаквал да дойде да му досажда на някой обект, защото явно бе от жените, родени да досаждат. Поне имаше благоразумието да не го прекъсва.
Всъщност му се струваше, че в нея няма нищо друго освен благоразумие.
Може би щеше да го изненада. Обичаше изненади — като онази, която бе изживял, когато се запозна с децата й. Бе очаквал да види две добре възпитани роботчета, които плахо поглеждат към властната си майка, преди да кажат и дума, а се бяха оказали нормални, интересни и забавни хлапета. Безспорно се изискваше въображение, за да се справяш с две палави момчета.
Може би беше досадна само когато ставаше дума за работа.
„Е — каза си той с усмивка, докато отрязваше поредния клон, — и аз мога да я ядосам“.
Остави я да чака, докато той свърши работата си. Трябваха му още тридесет минути, през които си даваше вид, че не я забелязва. Все пак успя да види как Стела извади фотоапарат, а после и… о, господи, бележник от чантата си.
Видя и как се бе приближила и заговорила работниците му, както и погледите, които Дик крадешком хвърляше към нея.
Дик беше пълна трагедия в общуването, особено с жени. Но работеше неуморно и вършеше дори най-неприятните дейности с идиотска усмивка. Сам, който имаше повече здрав разум в големия си пръст, отколкото Дик в цялото си хилаво тяло, слава богу, притежаваше и толерантност и търпение.
Бяха негови съученици и Лоугън изпитваше доволство, че може да разчита на тях. Фактът, че се познаваха от близо двадесет години, се оказа голям плюс, защото не се налагаше да губи времето си в дълги обяснения, докато го разберат.
Преповтарянето на едни и същи неща безброй пъти беше изпитание за търпението му. Не би и опитвал да отрече, че то бързо се изчерпва.
Тримата заедно вършеха добра, често изключителна работа. Силата на Сам и енергията на Дик бяха достатъчни за да не се нуждае често от допълнителна работна ръка.
Това го устройваше. Предпочиташе малките екипи. Хората, прекарали дълго заедно, приемаха нещата по-лично, а за Лоугън всеки проект имаше дълбок личен смисъл.
Влагаше своите идеи, труд и кръв в земята и градеше името си върху всичко, което бе сътворил.
Наглата севернячка можеше да бръщолеви за системност и организация, колкото иска. Земята не даваше пукната пара за това. Както и той.
Предупреди работниците си да се отдръпнат и повали стария сух дъб. Когато се спусна до земята, свали защитната си екипировка и грабна бутилка вода. Изпи половината на един дъх.