Навярно някои биха казали, че част от проблема й е честата смяна на мнение. Но тя не мислеше така. Ако човек никога не променяше мнението си, каква беше ползата от правото да го има? Хейли бе срещала твърде много хора, които се придържаха към един начин на мислене, но нима това можеше да се нарече използване на дадения им от Бога разум?
Докато се приближаваше към алеята, която водеше до къщата, колата запърпори.
— Хайде, хайде! Само още малко. Ако не бях толкова разсеяна, щях да те заредя на последната бензиностанция.
Но не успя да помръдне от входа на имението и остана наполовина вътре, наполовина отвън, между тухлените колони.
Удари по волана, но вяло. Знаеше, че няма друг виновен, освен самата нея. Може би беше за добро. Не можеха да я изритат, щом колата й е останала без капка бензин и блокира пътя.
Отвори чантата си и извади четка, за да среше косите си. След доста експерименти се бе спряла на естествения им светлокестеняв цвят. Поне засега. Радваше се, че отиде на фризьор, преди да тръгне. Харесваше ги прави, на пластове и с подвити напред кичури от двете страни на лицето.
Тази прическа и придаваше небрежност и увереност.
Сложи червило, прикри блясъка на кожата си с пудра.
— Добре. Да тръгвам.
Слезе от колата, взе чантата си и запристъпва по дългата алея. Както в миналото, така и сега, за да построиш къща далеч от пътя, бяха нужни пари. Онази, в която бе отраснала, се намираше толкова близо, че буквално можеше да подаде ръка през прозореца на минаващите шофьори.
Не бе имала нищо против. Къщата беше хубава. Харесваше я и изпита известно съжаление, когато я продаде. Но малкият й дом в Литъл Рок беше минало. Тя се бе запътила към бъдещето.
Спря на половината път. Примигна. „Това не е просто къща“, каза си Хейли, зяпнала от удивление. Приличаше на замък, и то не само заради размерите си. И по-рано бе виждала огромни къщи, но тази изглеждаше приказна, като онези от кориците на списанията. Беше съчетание между „Тара“ и „Мандърлей“. Внушителна и изящна, издаваща женски вкус.
В прозорците се отразяваха светлини, а други струяха от тях над моравата. Сякаш я приканваха. Нима нямаше да е чудесно да я посрещнат с „добре дошла“ тук?
Дори да я изхвърлеха, поне имаше шанса да я види. Само заради това пътуването си струваше.
Продължи, вдъхвайки от уханията на нощта, на борова смола и дим от горящи дърва.
Стисна презрамката на чантата си за късмет и решително се изкачи до двойната входна врата.
Почука три пъти с една от металните хлопки.
Вътре Стела слизаше по стълбите с Паркър. Неин ред беше да го изведе на разходка. Извика:
— Аз ще отворя.
Паркър вече лаеше, когато стигна до вратата. Видя момиче с прави, модерно оформени кестеняви коси и скулесто лице, на което се открояваха огромни бледосини очи. Усмихна се, показвайки леко кривите си зъби, и се наведе да погали Паркър, който подуши обувките и.
— Добър вечер — поздрави Хейли.
— Добър вечер.
„Откъде се взе тази, по дяволите“, помисли си Стела. Не видя кола отпред.
Момичето изглеждаше на около петнадесет години, и очевидно бе в напреднала бременност.
— Търся Розалинд Ашби. Розалинд Харпър-Ашби — поправи се тя. — У дома ли е?
— Да, горе е. Заповядайте.
— Благодаря. Аз съм Хейли. — Подаде ръка. — Хейли Филипс. С госпожа Ашби сме далечни роднини.
— Стела Ротшилд. Влезте и седнете. Ще потърся Роз.
— Чудесно. — Хейли въртеше глава и се стараеше да огледа всичко, докато Стела я водеше към приемната. — Ах! Просто нямам думи!
— И аз реагирах така, когато влязох за първи път. Искате ли нещо за пиене?
— Не, благодаря. Може би е по-добре да почакам, докато… — Остана права и се приближи към камината. Чувстваше се като в телевизионно шоу или филм. — На работа ли сте тук? Нещо като икономка?
— Не. Работя в градинарския център на Роз. Като управител. Трябва да седнете.
— Не се безпокойте. — Хейли потърка издутия си корем. — Прекарахме целия ден седнали.
— Веднага се връщам.
Водейки Паркър за каишката, Стела забърза обратно по стълбите и сви към крилото на Роз. Беше ходила там само веднъж, когато Дейвид й показваше къщата, но по звука на телевизора откри Роз в хола й.
Даваха архивен черно-бял филм. Не че Роз гледаше. Седеше на старинно бюро, облечена с широки джинси и памучен пуловер, и нахвърляше скици в бележника си. Краката и бяха боси и за своя изненада, Стела забеляза, че ноктите й са лакирани в ярко бонбоненорозово.
Почука на касата.
— Да? О, Стела, радвам се да те видя. Тъкмо нахвърлях една идея за напречна градина покрай северната стена на офисите. Хрумна ми, че може би ще привлича клиенти. Да влязат и да поразгледат.