— Официално не заемах тази длъжност, но фактически я изпълнявах. Беше малка фирма, така че вършех всякакви неща — съставяне на каталози, закупуване на стока, работа с клиенти, графици, продажби, реклама. Само в книжарницата, кафенето имаше отделен персонал.
— Кои според теб са най-ценните ти качества?
Трябваше да си поеме дъх, за да успокои нервите си. Знаеше колко е важно да говори ясно и свързано: от това зависеше съдбата й. Също толкова важно бе да запази достойнство и да не умолява.
— Отношението към клиентите, което е най-съществено при продажбите. Умея да общувам с хора и нямам нищо против да работя извънредно, ако се налага, за да получат това, което желаят. Доволните клиенти идват отново и купуват. Ако се стараеш да се чувстват обградени с внимание, печелиш лоялността им.
Стела кимна.
— А слабостите ти?
— Закупуването — отвърна тя без колебание. — Ако зависеше от мен, бих купила всичко. Непрекъснато трябваше да си напомням, че боравя с чужди пари. Но понякога не се вслушвах в гласа на разума си.
— В момента провеждаме реорганизация и известно разширение. Няма да е зле да имам помощник за въвеждането на новата система. Все още има много компютърни програми за инсталиране… най-досадната част.
— Умея да работя на компютър.
— Ще те назначим за две седмици — реши Роз. — Ще получиш заплата, но това ще бъде изпитателен срок и за двете страни. Ако не потръгне, ще направя каквото мога, за да ти помогна да си намериш друга работа.
— Разумно и честно. Благодаря, братовчедке Розалинд.
— Просто Роз. Имаме малко бензин в бараката за инструменти. Ще го донеса и ще докараме колата ти, за да внесеш багажа си.
— Да го внеса? Тук? — Хейли поклати глава и остави чашата си. — Казах, че не искам подаяния. Благодаря за работата, за шанса, но не очаквам да ме приютиш в дома си.
— Всички роднини, дори далечни и косвени, са добре дошли тук. Така ще имаме възможност да се опознаем по-добре, да видим дали ще си допаднем.
— Ти също ли живееш тук? — обърна се Хейли към Стела.
— Да. Със синовете си… на осем и на шест години. Спят на горния етаж.
— Братовчедки ли сме?
— Не.
— Ще взема бензина.
Роз стана и тръгна към вратата.
— Ще ти плащам наем. — Хейли също се изправи, инстинктивно крепейки корема си. — Държа да си плащам за всичко.
— Ще решим колко да удържам от заплатата ти.
Когато остана насаме със Стела, Хейли издаде дълга, протяжна въздишка.
— Очаквах да е по-стара. И по-страшна. Въпреки че сигурно става страшна, когато се налага. Не е възможно човек, който притежава всичко това, да го запази и увеличи, ако не умее да вдъхва страхопочитание.
— Права си. И аз мога да бъда страшна, когато става дума за работата.
— Ще го запомня. От Севера ли си?
— Да. От Мичиган.
— Това е доста далеч. Само с децата си ли живееш?
— Съпругът ми почина преди около две години и половина.
— Съжалявам. Тежко е да загубиш човек, когото обичаш. Мисля, че и трите знаем това. Животът е още по-тежък ако няма други, които да обичаш. Аз имам бебето.
— Знаеш ли дали е момче или момиче?
— Не. По време на ехограмата беше обърнато с гръб. — Хейли загриза нокътя на палеца си, а след това сви ръката си в юмрук и я сниши. — Трябва да изляза и да взема бензина, за който отиде Роз.
— Ще дойда е теб. Заедно ще се погрижим.
След час Хейли бе настанена в една от стаите за гости в западното крило. Знаеше, че зяпа и бърбори глуповато, но никога не бе виждала по-красива стая, още по-малко бе очаквала да живее в нея дори за известно време.
Подреди багажа си и прокара пръсти по лъскавото дървено бюро, гардероба, лампионите от гравирано стъкло, резбата на таблите на леглото.
Щеше да заслужи това. Обеща го на себе си и на детето си, докато се наслаждаваше на топлата вода във ваната. Щеше да заслужи дадения й шанс и да се отплати на Роз с труд и лоялност.
Способна беше и на двете.
Подсуши се и втри масло в кожата на корема и гърдите си. Не се боеше от раждането, знаеше как да полага усилия в името на една цел. Но искрено се надяваше да има по-малко стрии.
Почувства лек хлад и бързо се загърна с халата си. Долови някакво движение, нечия сянка точно до ръба на огледалото.
Разтривайки ръцете си, бързо се върна в спалнята. Нямаше никого и вратата бе затворена, както я бе оставила.
„От умората е“, каза си тя и потърка очи. Бе пропътувала дълъг път от миналото до прага на бъдещето си.
Взе една книга от куфара си — останалите, които не бе успяла да продаде, все още лежаха опаковани в кашони в багажника на колата й — и се пъхна в леглото.