„Ужасно“, помисли си Лоугън. Щеше да му липсва предишният хаос.
— Къде са всички неща, които бяха тук?
— Където им е мястото. Онези плочки са четиридесет на четиридесет сантиметра, номер А–23, нали?
— Точно така. — Взе снимката в рамка от бюрото й на която бяха синовете й и кучето им. — Изглеждат чудесно.
— Да. За лична употреба ли са плочките или за някой от обектите в списъка?
— Ще се отпуснеш ли някога, Червенокоске?
— Не. Това не е присъщо за янките.
Лоугън облиза устни.
— Хм!
— Знаеш ли, писна ми да ме наричат „янки“, сякаш съм същество от друга планета или страдам от някаква болест. Половината от клиентите, които влизат тук, ме оглеждат, като че ли съм извънземно, което може би не идва с мир. Преди да стигнем до бизнеса, се налага да им обяснявам, че съм родена тук, да отговарям на куп въпроси защо съм напуснала щата и от кой род съм. Дойдох от Мичиган, не от Луната, а войната между Севера и Юга е свършила доста отдавна.
Да, точно като тексаски метличини.
— Не и за жителите на щатите от тази страна на границата „Мейсън-Диксън“, скъпа. Струва ми се, че не е толкова трудно да се отпуснеш, когато си ядосана.
— Не ме наричай „скъпа“ с този провлачен южняшки говор.
— Знаеш ли, Червенокоске, така ми харесваш повече.
— О, стига! Плочките. За лична употреба или за обект?
— Е, зависи от гледната точка. — Сега имаше достатъчно пространство и той се облегна с хълбок на ръба на бюрото. — За една приятелка са. Поиска пътека в градината си и ще й направя тази услуга без заплащане за труда. Казах й, че ще взема материали и ще й занеса касовата бележка от центъра.
— Ще ги впиша за лична употреба с намалението, което ти се полага като човек от персонала. — Зачатка по клавишите. — Колко плочки?
— Двадесет и две.
Натисна още няколко клавиша и му каза цената на дребно, със и без отстъпката.
Впечатлен, колкото и да не му се искаше да признае, Лоугън докосна монитора.
— Да не би тук вътре да е затворен някои гениален математик?
— Просто едно от чудесата на двадесет и първи век. Ще откриеш, че е по-бързо, отколкото да смяташ на пръсти.
— Не зная. Доста добър съм с пръстите. — Забарабани с тях по бедрото си и прикова поглед в лицето й. — Трябват ми три бели борчета.
— За същата приятелка ли?
— Не. — Усмивката му бе дяволита и ослепителна. Щом беше решила, че под „приятелка“ има предвид „любовница“, нека мисли така. Нямаше смисъл да й казва, че плочките са за госпожа Кингсли, учителката му по английски език в десети клас. — Борчетата са за клиент. Роланд Гупи. Да, като декоративните рибки. Може би името му фигурира някъде в безбройните ти мистериозни файлове. През есента работихме по проект за него.
На масата до стената имаше наполовина пълна кафеварка и той стана да си налее чаша кафе.
— Чувствай се като у дома си — сухо каза Стела.
— Благодаря. Препоръчах бели борове като щит срещу вятъра. Отначало запелтечи. Трябваше му доста време, за да реши, но вчера ми се обади у дома. Казах му, че ще ги откарам и засадя.
— За това ще попълним отделен формуляр.
Опита кафето. Не беше лошо.
— Така си и знаех.
— Само плочки ли вземаш за лична употреба?
— Може би. За днес.
Стела разпечата формуляра и започна да попълва нов.
— Значи три бели борчета. Колко големи?
— Два метра и половина.
— С вързани корени?
— Да.
„Чат-чат-чат — помисли си той с удивление — и готово“, забеляза красивите й пръсти. Дълги и тънки, с лъскав лак на ноктите в нежния цвят на розови венчелистчета.
Не носеше пръстени.
— Нещо друго?
Лоугън потупа по всичките си джобове и най-сетне извади лист хартия.
— Ето за колко му казах, че ще свърша работата.
Стела добави труда, изчисли окончателната цена и разпечата три копия, докато той пиеше от кафето й.
— Име и подпис — каза му тя. — Едно копие за моя архив, едно за твоя и едно за клиента.
— Разбрано.
Когато взе химикалката, тя махна с ръка.
— О, почакай да донеса ножа. Коя вена възнамеряваше да си прережеш?
— Добре. — Лоугън кимна към вратата. — Страхотна е.
— Хейли? Да, така е. Но твърде млада за теб.
— Не бих казал „твърде“. Въпреки че предпочитам жени с малко повече… — Замълча и отново се усмихна. — Да кажем, преживели и превъзмогнали повече.
— По-мъдри.
— Децата ти срещат ли трудности в училище?
— Моля?
— Замислих се за това, което каза по-рано. Че тук те наричат „янки“.
— О! Може би малко, но на повечето други деца им се струва интересно, че са дошли от Севера и че са живели близо до едно от най-големите езера. И двете им учителки са показали на класовете къде се намира на картата. — На лицето й се изписа умиление. — Благодаря, че попита.