— Харесвам хлапетата ти.
Лоугън подписа формулярите и се усмихна, когато тя буквално изскимтя, докато гледаше как нехайно сгъва своите екземпляри и ги пъха в джоба си.
— Следващия път би ли изчакал, докато излезеш навън, преди да направиш това? Истинско мъчение е да те гледам.
— Няма проблем — Може би заради по-различния тон или промяната в изражението й и усмивката, с която бе заговорила за децата си, и навярно по-късно щеше да се пита дали не е полудял, но се поддаде на импулса. — Ходила ли си в „Грейсланд“?
— Не. Не съм голяма почитателка на Елвис.
— Шшт! — Ококорил очи, хвърли поглед към вратата. — Тук е престъпление да говориш така. Подлежиш на глоба и лишаване от свобода или — в зависимост от волята на съдебните заседатели — публично бичуване.
— Не съм чела тази точка от наръчника за поведение в Мемфис.
— Напечатана е с дребен шрифт. Значи ще те заведа. Кога е свободният ти ден?
— Аз… зависи. Ще ме заведеш в „Грейсланд“?
— Тук няма да те оставят на мира, докато не посетиш „Грейсланд“. Избери си ден и ще се постарая да нямам ангажименти.
— Опитвам се да разбера какво целиш. На среща ли ме каниш?
— Не бих отишъл толкова далеч. По-скоро опознаване между партньори. — Лоугън остави празната си чаша на бюрото й. — Помисли си и ми се обади.
Беше твърде заета, за да мисли за това. Не може просто да отскочи до „Грейсланд“. Дори и да имаше възможност и да изпитваше странно необяснимо желание, не би отишла там точно с Лоугън.
Фактът, че е впечатлена от работата му… е, добре, и от физиката му, не означаваше, че го харесва и желае да прекара част от свободното си време в неговата компания.
Но не преставаше да се пита защо я покани. Може би беше номер, местен ритуал за посвещаване на една „янки“. Да я заведе в „Грейсланд“, да я изостави сред гора от сувенири с лика на Елвис и да се забавлява, докато гледа как се лута и търси изхода.
Или може би със странния си начин на мислене бе решил, че да я свали е по-лесен начин да се избави от нововъведената й система, отколкото да спори с нея.
Но не се беше държал, сякаш я сваля. Не точно. По-скоро й бе отправил поканата като приятел, импулсивно и на шега. И бе попитал за децата й. Нямаше по-бърз начин да преодолее задръжките й, да проникне през защитната й броня, от искрения интерес към момчетата.
Щом искаше да са приятели, единственото разумно и честно решение беше да се държи с него по същия начин.
Впрочем, кой бе най-подходящият тоалет за „Грейсланд“?
Не че възнамеряваше да отиде. Все пак беше разумно да е подготвена. За всеки случай.
В Трета оранжерия, докато наблюдаваше как Хейли полива новия разсад, Стела се замисли как да постъпи.
— Ходила ли си в „Грейсланд“?
— О, разбира се. Това са импациенси, нали?
Погледна младите растения.
— Да. Наричат ги „Бизи Лизи“. Вървят доста добре.
— Тези също са импациенси. От Нова Гвинея.
— Точно така. Наистина усвояваш бързо.
— Е, разпознавам ги по-лесно, защото съм засаждала от тях. Както и да е. Веднъж посетих „Грейсланд“ с приятели, когато учех в колежа. Готино е. Купих си картонче за отбелязване на страници с лика на Елвис. Не зная какво стана с него. „Елвис“ е форма на думата elvin, означава „елф приятел“. Странно, нали?
— По-странно ми се струва това, че го знаеш.
— Чух го случайно някъде.
— Добре. Какви са изискванията за облекло?
— Мм? — Хейли се опитваше да разпознае друго растение по формата на листата. Бореше се с изкушението да погледне етикета на колчето. Мисля, че няма такива. Всеки отива облечен както иска. С джинси или нещо подобно.
— Значи неофициално.
— Да. Харесва ми как мирише тук. На влажна почва.
— Значи си направила верен избор на кариера.
— Би могло да се нарече „кариера“, нали? — Ясните й сини очи се насочиха към Стела. — Мога да стана добра в тази професия. Винаги съм мечтала да ръководя собствена фирма. Представях си книжарница, но това донякъде е същото.
— В какъв смисъл?
— И тук се предлагат нови издания и класика. Има различни жанрове. Едногодишни, двугодишни, многогодишни, храсти, дървета и треви. Влаголюбиви и сенколюбиви растения. Ето какво имам предвид.
— Знаеш ли, права си. Не ми бе хрумнало да погледна нещата от този ъгъл.
Обнадеждена, Хейли тръгна между редовете.
— Човек изследва и се учи — също както от книгите. Ние, персоналът на центъра, се опитваме да помагаме на хората, като им предлагаме неща, които ги карат да се чувстват щастливи или поне доволни. Да засадиш растение е като да разтвориш книга, защото и в двата случая поставяш ново начало. Градината е като библиотека. Мога да стана добра.