Но той не изпитваше влечение към Стела.
Е, добре, изпитваше. Леко. Изглеждаше привлекателна жена със стройно тяло. А тези коси… Едва устояваше на изкушението да ги погали — само от любопитство дали допирът до тях е така възбуждащ, както и видът им.
Но това не означаваше, че иска да се среща с нея. Достатъчно трудно беше да работят заедно. Тази жена имаше правило, ред или някаква проклета система за всичко на света.
Може би и в леглото бе така. Може би имаше напечатан правилник с точки и подточки, задължения и забрани, придружени с длъжностни характеристики.
Трябваше й малко спонтанност, нарушение на строгия ред в живота й. Не че изгаряше от желание той да е човекът, който ще й предложи това.
Просто тази сутрин му се бе сторила адски красива, а уханието на косите й — неустоимо. Освен това на лицето й се беше появила онази секси усмивка. Подвластен на импулса си, бе изрекъл поканата за „Грейсланд“.
„Няма причина за безпокойство — опита се да си внуши той. — Едва ли ще приеме“. Жена като нея не би го направила просто ей така. Имаше чувството, че никога в живота си не е правила нещо просто ей така.
И двамата щяха да забравят, че е повдигнал въпроса.
Смятайки го за необходимо поне през първите й шест месеца като управител, Стела настояваше за ежеседмични срещи с Роз, на които да й докладва за постигнатия напредък.
Би предпочела да са в точно определен час на точно определено място. Но бе трудно да убеди Роз.
Вече ги бяха провеждали в оранжериите и навън. Този път я притисна в собствения й хол, откъдето не можеше да избяга.
— Искам да направя седмичния си отчет.
— Е, добре. — Роз остави масивната книга за хибридизацията и свали очилата си без рамки. — Времето напредва. Земята се затопля.
— Зная. Нарцисите вече поникват. Много по-рано, отколкото съм свикнала. Продаваме доста луковици. На север се купуваха само в края на лятото и през есента.
— Изпитваш ли носталгия?
— Понякога, но вече все по-рядко. Не бих казала, че съжалявам, че не съм в Мичиган през февруари. Вчера там е натрупал петнадесет сантиметра сняг, а аз гледам как поникват нарциси.
Роз се облегна назад и кръстоса краката си, обути във вълнени чорапи.
— Някакъв проблем ли има?
— Край на илюзиите, че ще прикрия емоциите си зад маска на спокойствие. Не, никакъв. Преди малко изпълних дълга си да се обадя на майка си. Все още не съм се съвзела напълно.
— Аха.
Отговорът прозвуча нехайно и Стела реши, че може да го разтълкува или като пълно безразличие, или като мълчалива подкана да сподели какво е преживяла. Гневът й напираше, така че реши да се разтовари.
— Отделих й почти петнадесет минути от оскъдното си свободно време, през които наду главата ми с приказки за сегашното си гадже. Така нарича мъжете, с които излиза — „гаджета“. На петдесет и девет години е и преди два месеца се разведе за четвърти път. Когато престана да мърмори, че Роки… наистина се казва така… не бил достатъчно привлекателен и отказал да я заведе на почивка на Бахамите посред зима, започна да се оплаква, че отново трябвало да ходи на пилинг и че последната инжекция за изглаждане на бръчки се оказала много болезнена. Дори не попита за момчетата, а единственото загатване за факта, че живея и работя тук, беше въпросът дали не ми е писнало от „онзи откачалник и празноглавата му кукла“, както нарича баща ми и Джолийн.
Когато изпусна всичката пара, Стела потърка страните си.
— Успяла е да вмести толкова хленчене, мърморене и злоба в петнадесет минути. Явно е много талантлива жена.
Стела се замисли за миг, отпусна ръце в скута си и втренчи поглед в Роз. Изведнъж отметна глава назад и избухна в смях.
— О, да, има неизчерпаем талант. Благодаря.
— Няма проблем. Моята майка прекарваше по-голямата част от времето си — поне докато бяхме заедно на този свят — в печални въздишки за крехкото си здраве. „Не че се оплаквам“, казваше. Едва не поръчах да напишат това на надгробния й паметник. „Не че се оплаквам“.
— Аз бих написала на гроба на майка си: „Не че искам твърде много“.
— Направи го. Моята остави у мен такова впечатление, че упорито тръгнах към другата крайност. Навярно дори ако си отрежа крак или ръка, няма да се разхленча.
— Господи, вероятно и аз се опитвам да бъда пълна противоположност на майка си. Караш ме да се замисля. Е, към деловата част. Продадохме всички сандъчета с луковици. Не зная дали да подготвим нови толкова късно през сезона.