— Значи, ако разбирам правилно, ще отидеш в „Грейсланд“ с Лоугън за доброто на „В градината“.
— Нещо такова.
— А не защото е много привлекателен, динамичен и изключително сексапилен необвързан мъж.
— Не, това са екстри. — Стела изчака, докато Роз престана да се смее. — Нямам намерение да нагазвам в тези води. Да се срещаш с мъж е като да стъпваш по минирано поле.
— На мен ли го казваш? Прекарала съм повече години от теб в тази опасна военна зона.
— Харесвам мъжете. — Стела дръпна ластика на конската си опашка и я вдигна малко по-високо. — Обичам компанията им. Но връзките с тях са нещо сложно и стресиращо.
— По-добре сложни и стресиращи, отколкото откровено скучни, както доста от преживяванията ми в тази област.
— Сложни, стресиращи или откровено скучни. Затова думата „излизане“ ми звучи доста по-добре, отколкото „среща“. Слушай, зная, че с Лоугън сте приятели. Но държа да те попитам, ако изляза с него, дали няма да допусна грешка, или да създам погрешно впечатление. Да изпратя погрешен сигнал. Или може би да прекрача границата на допустимото между колеги. Или…
— Усложняваш нещата и изживяваш твърде голям стрес заради едно обикновено излизане.
— Така е. Трябва да се сърдя на себе си. — Стела поклати глава и стана от облегалката. — Време е да напълня ваната. А, утре ще покажа на Хейли как се засаждат онези луковици.
— Добре. Стела… ще излезеш ли с него?
Спря се на прага.
— Може би. Утре ще реша.
Осма глава
В съня си виждаше цветя. Около нея се простираше вълшебна градина, пълна с млади, свежи цветове. Цареше съвършен ред, краищата й бяха идеално изравнени и нямаше ясна граница между лехите и старателно окосените тревни площи.
Цветовете се преливаха: бяло в розово, жълто в зелено с перлен блясък, нежни пастелни тонове, които сияеха, галени от златистите слънчеви лъчи.
Успокояващите им ухания бяха привлекли рояк пеперуди и любопитно колибри. Нито едни плевел не нарушаваше това съвършенство и всеки цвят бе едър и зрял, а десетки пъпки очакваха своя ред да се разтворят.
Тя бе сътворила това. Докато заобикаляше лехите, преливаше от гордост и задоволство. Беше разрохквала и подхранвала почвата, бе избрала и засадила всяко цвете на най-подходящото място. Градината изглеждаше точно въплъщение на идеите й — като снимка.
Трябваха й години, за да проектира, да полага труд и да твори. Но сега всичко, което се бе стремила да постигне, бе тук, разцъфнало в краката й.
Пред погледа й поникна стъбло, заострено и зелено, и изведнъж наруши симетрията. „Мястото му не е тук“, реши тя, по-скоро раздразнена, отколкото изненадана да го види как израства от земята и листата му се разтварят.
Далия? Тук нямаше далии. Те се намираха отзад. Лично бе засадила три високи розови в задния край на градината, точно на тридесет сантиметра една от друга.
Озадачена, наклони глава и се загледа в стъблото, което растеше и укрепваше, а над разклоненията се образуваха едри, здрави пъпки. Фантастично, толкова красиво и неочаквано.
Когато опита да се усмихне, чу… или по-скоро почувства шепот, който пропълзя по кожата й и зазвуча в съзнанието й.
Не бива да е тук. Не бива. Трябва да бъде изтръгната. Ще черпи все повече и повече сила, докато не остане нищо друго.
Потръпна. Изведнъж въздухът около нея стана хладен и неприятно влажен, а по небето пропълзяха мрачни облаци, които закриха прекрасното златисто слънце.
Тръпка на ужас скова тялото й.
Не я оставяй да порасне. Ще задуши всичко, което си създала.
Точно така. Разбира се, че не биваше да расте тук, да задушава всичко наоколо, да променя реда.
Трябваше да я изкорени, да намери друго място за нея. Да реорганизира всичко точно когато мислеше, че е завършила творението си. „Виж това“, каза си тя, когато пъпките наедряха, разтвориха се и разкриха тъмносини венчелистчета. Този цвят бе крайно необичаен. Твърде наситен, тъмен и ярък.
Изглеждаше прекрасна, не можеше да го отрече. Всъщност никога не беше виждала по-красива. Толкова силна, толкова жизнена. Вече бе станала висока почти колкото нея, с цветове колкото големи чинии.
Тя е измама. Измама.
Шепнещият женски глас, който издаваше някаква ярост, проникна в спящия й ум. Скимтейки, тя започна неспокойно да се мята в студеното си легло.
Убий я! Убий я! Побързай, преди да е станало твърде късно.
Не, не беше способна да убие нещо толкова красиво, толкова жизнено и неповторимо. Но това не означаваше, че ще я остави там, където не й е мястото, да нарушава хармонията в градината.