Всичката работа, подготовка и планиране щяха да отидат на вятъра. Просто щеше да проектира друга градина и да работи в нея. С въздишка протегна ръка, разпери пръсти и ги прокара по яркосините венчелистчета. „Ще е нужна много работа — помисли си тя. — Много усилия, но…“.
— Мамо.
— Прелестна е, нали? — промълви тя. — Толкова синя.
— Мамо, събуди се!
— Какво?
Изтръгната от съня, бързо се опомни, когато видя Люк застанал на колене до леглото й. Господи, колко беше студено в стаята!
— Люк? — Инстинктивно го загърна с одеялото. — Какво има?
— Лошо ми е на коремчето.
— Ау? — Надигна се и машинално плъзна длан по челото му, за да провери дали няма температура. „Малко е топъл“, реши тя. — Боли ли те?
Синът й поклати глава. Забеляза, че очите му блестят, сякаш са насълзени.
— Само ми е лошо. Може ли да легна при теб?
— Добре. — Отметна завивките. — Легни и се свий на кълбо, миличък. Не знам защо е толкова студено. Ще премеря температурата ти за всеки случай.
Докосна челото му с устни, когато той се сгуши на възглавницата й. Определено бе леко затоплено.
Включи нощната лампа и стана, за да вземе термометъра от банята.
— Да видим дали ще мога да надникна в главата ти. — Погали косите му и допря върха на тръбичката с живак до ухото му. — Зле ли ти беше, преди да си легнеш?
— Неее. Бях…
Тялото му се стегна и от гърлото му се изтръгна тих стон. За нея бе очевидно, че ще повърне, преди още да се е случило. С бързината на опитна майка го грабна и се втурна към банята. Стигнаха тъкмо навреме и тя му шепна и милва косите му, докато спазмите стихнаха.
Най-сетне Люк извърна бледото си личице към нейното.
— Повърнах.
— Зная, миличък. Съжалявам. Скоро ще се почувстваш по-добре.
Даде му малко вода, изтри лицето му с влажна кърпа и го отнесе обратно до леглото си. „Странно“, помисли си Стела. В стаята бе станало по-топло.
— Вече не ми е лошо.
— Добре. — Все пак премери температурата му — 37.3 не бе толкова зле. Придърпа кошчето за смет до леглото. — Боли ли те някъде?
— Не, но не искам да повръщам. В гърлото ми остава лош вкус. Клати ми се още едно зъбче и ако повърна отново, може да падне и да не мога да го сложа под възглавницата си.
— Не се тревожи. Обещавам ти, че ще сложиш и него под възглавницата, както първото. А сега ще ти донеса малко джинджифилов сироп. Стой тук, връщам се след минута.
— Добре.
— Ако отново ти се доповръща, опитай се да използваш това. — Нагласи кошчето близо до него. — Няма да се бавя, миличък.
Забърза навън и изтича надолу по стълбите по нощница. Един от недостатъците на голямата къща бе, че кухнята се намираше на километри от спалните.
Нямаше да е зле да си купи малък хладилник, като онзи в стаята й в общежитието на колежа, и да го сложи във всекидневната на горния етаж.
„Лека треска“, помисли си, когато се втурна в кухнята. Навярно до сутринта щеше да отмине. Ако не, щеше да повика лекар.
Намери джинджифиловия сироп, сложи лед във висока чаша грабна бутилка вода и хукна обратно нагоре.
— Ще пия джинджифилов сироп — чу да казва Люк, докато тя вървеше по коридора към стаята си, — защото повърнах. Въпреки че сега съм по-добре, ще го изпия. Можеш да го опиташ, ако искаш.
— Благодаря, скъпи, но…
Когато влезе, видя сина си да седи с гръб към вратата, облегнат на възглавниците. И отново бе студено. Толкова студено, че дъхът й се издигаше като пара във въздуха.
— Тя си отиде — каза Люк.
По гърба и пробягаха тръпки, но не само от студ.
— Кой си отиде?
— Онази госпожа. — Сънените му очи леко се отвориха, когато видя чашата с джинджифилов сироп. — Постоя при мен, докато ти беше долу.
— Коя госпожа. Люк? Роз? Хейли?
— Неее. Онази, която идва и ни пее. Мила е. Може ли да изпия всичкия сироп?
— Само мъничко. — Ръцете й затрепериха, докато го наливаше. — Къде я видя?
— Ето тук. — Люк посочи към леглото, а след това взе чашата с две ръце и отпи глътка. — Това ми харесва.
— Виждал ли си я и друг път?
— Аха. Понякога, когато се събудя, тя е до мен. Пее онази песничка — „дили-дили“.
Синя лавандула, дили-дили-дили. Зелена лавандула, дили-дили-дили. Стела се вцепени от страх, когато осъзна, че това е песента, която неволно си бе затананикала преди.
— Мислиш ли, че е… — „Не, не го плаши“, мислено се упрекна тя. — Как изглежда?
— Хубава е. Има руса коса. Мисля, че е ангел, женски ангел. Спомням си приказката за ангела охранител.