— Ангела хранител.
— Но тя няма криле. Гевин казва, че може би е вещица, но добра, като Хари Потър.
Гърлото й пресъхна.
— И Гевин ли я е виждал?
— Да, когато идва и пее. — Люк подаде чашата обратно на Стела и потърка очи. — По-добре ми е на коремчето, но ми се спи. Може ли да остана в твоето легло.
— Разбира се.
Но преди да легне при него, Стела запали лампата в банята. Нагледа Гевин и едва се сдържа да не го грабне от леглото му и да го отнесе в своето. Остави вратата между двете стаи отворена и се върна в спалнята си.
Угаси нощната лампа, преди да се пъхне под завивките до по-малкия си син.
Прегърна го и го задържа близо до себе си, докато той спеше.
На следващата сутрин Люк бе напълно здрав. Весело подскачаше и по време на закуска въодушевено разказа на Дейвид как е повърнал и после пил джинджифилов сироп.
Стела се поколеба дали да го заведе на училище, или да го остави у дома, но той вече нямаше температура, а съдейки по апетита му, нямаше и проблеми със стомаха.
— Нищо страшно — отбеляза Дейвид, когато момчетата хукнаха да вземат учебниците си. — Докато ти изглеждаш, сякаш си прекарала тежка нощ.
Наля й още чаша кафе.
— Така е. Но не заради повръщането на Люк. След това се успокои и спа като бебе. Ала ми каза нещо, заради което почти не можах да мигна.
Той опря лакти на преградния плот и се наведе напред.
— Разкажи всичко на татко.
— Твърди, че… — Стела се огледа и наостри слух за стъпките на момчетата надолу по стълбите. — … някаква русокоса жена идвала в стаята му нощем и пеела.
— Аха.
Дейвид взе кърпа и започна да забърсва плота.
— Какво искаш да кажеш с това „аха“ и тази глуповата усмивка?
— Хей, усмивката ми е израз на самодоволна насмешка и не е глуповата.
— Дейвид!
— Стела! — рече той със същото строго изражение. — Роз ти е казала, че в къщата има призрак, нали?
— Спомена, но има един малък проблем. Призраците не съществуват.
— Тогава значи някаква блондинка се промъква в къщата всяка вечер, влиза в стаята на момчетата и запява? По-правдоподобно ли ти се струва?
— Не знам какво става. Чух някого да пее и усетих… — Нервно усука каишката на часовника си. — Все пак идеята за призрак ми се струва нелепа. Но нещо става с момчетата ми.
— Страхуват ли се от нея?
— Не. Може би просто ми се е сторило, че чувам някого да пее. А Люк е на шест години. Може да си въобрази всичко.
— Попита ли Гевин?
— Не. Люк каза, че и двамата са я виждали, но…
— Аз също.
— О, моля те!
Дейвид изпра кърпата, изцеди я и я окачи на ръба на мивката да изсъхне.
— Само като дете, но я видях няколко пъти, когато гостувах тук с преспиване. Отначало адски ме плашеше, просто свикнах с присъствието й. Можеш да попиташ Харпър. Той я е виждал доста често.
— Добре. Чий дух предполагаш, че витае в тази къща? — Стела тръсна ръце, когато чу забързан тропот по стълбите. — Чао.
Опитваше се да забрави и от време на време успяваше погълната от работата си. Но мислите отново се промъкваха в съзнанието й и не й даваха покой, както и приспивната песен на призрака.
Около обяд остави Хейли да засажда луковици в сандъчетата, а Руби да работи в офиса, грабна бележник и се запъти към оранжерията за присаждане.
„С един куршум — два заека“, помисли си.
Днес звучеше музика от Рахманинов. Или Моцарт? От когото и да беше, партиите на флейтите и цигулките бяха изсвирени с голяма страст. Мина покрай работните маси, инструментите, чувалите с пръст и торове.
Откри Харпър на маса в далечния край, пред купчина десетсантиметрови кофички, няколко кактуса за разсаждане и тавичка с щипки за пране, ластици, лико и буркан с денатуриран спирт.
— Какво ще правиш с този коледен кактус?
Харпър продължи работата си с ножа, докато успя да отдели кактусова издънка. Стела забеляза, че има красиви ръце. С дълги пръсти на пианист.
— Клинообразна върхова присадка явно. Трудно е, но е най-подходящият метод за този вид заради плоските стъбла. Стандартен ли ще бъде или хибрид?
Той направи вертикален разрез и отново не отговори.
— Интересувам се, защото…
Когато сложи ръка на рамото му, Харпър подскочи с приглушен вик, залитна и се блъсна в масата зад себе си.
— Мамка му! — Хвърли ножа и засмука порязания си пръст. — Мамка му! — повтори той и със свободната си ръка свали слушалките от главата си.
— Извинявай! Толкова съжалявам! Дълбоко ли е? Нека погледна.
— Само драскотина. — Извади пръста от устата си и нехайно го отърка в изцапаните си дънки. — Далеч не е така фатално, както сърдечния удар, който ти току-що предизвика.
— Дай да видя палеца ти. — Стела сграбчи ръката му. — Замърси раната.