— Не бих оспорила определението ти. — Стела отново се съсредоточи върху заниманието си. — Но…
Харпър дръпна капачката.
— На агент Скъли ли ще се правиш?
Тя не можа да сдържи смеха си.
— Едно е дете да вярва в призраци, Дядо Коледа и…
— Опитваш се да кажеш, че Дядо Коледа не съществува? — Погледна я ужасено. — Това е лудост.
— … а съвсем друго — вече пораснал мъж.
— Кого наричаш „пораснал“? Мисля, че ще се наложи да те изгоня от къщата си. Стела… — Докосна рамото й и нехайно изтупа ризата й от пръстта, която бе полепнала по нея. — Видях каквото видях, зная каквото зная. Това е просто част от порастването в тази къща. Жената винаги е била… кротко присъствие, поне за мен и братята ми. Понякога мама се измъчваше заради нея.
— Какво искаш да кажеш? Защо се измъчваше?
— Попитай мама. Но не виждам смисъл, щом не вярваш в призраци. — Усмихна се. — Сполучлива присадка. Според семейните предания, жената е една от съпругите на фамилията Харпър, но никой от портретите у дома не е неин. — Сви рамене. — Може би е прислужница, която е умряла тук. Със сигурност познава добре къщата.
— Люк ми каза, че я е виждал.
— Така ли? — Харпър прикова поглед в нея, докато слагаше етикет на саксията. — Ако се безпокоиш, че може да навреди на него или Гевин, недей. Тя се държи… не знам как да се изразя, майчински.
— Страхотно — неидентифициран призрак, който влиза в стаята на синовете ми и се държи майчински с тях.
— Това е семейна традиция.
След този разговор Стела почувства нужда съзнанието й да бъде заето с нещо смислено. Грабна касетка е теменужки за засаждане от един парник, намери няколко бетонни сандъчета в склада и ги натовари заедно с чувал пръст на количка. Събра инструменти, ръкавици и смес от торове и откара всичко отпред.
Теменужките биха понесли малко студ и не биха пострадали, ако имаше още няколко хладни дни. А веселите им лица и ярките им цветове щяха да създават пролетно настроение още от входа.
Щом постави сандъчетата на най-подходящите места, извади бележника си и описа всичко взето. Щеше да го въведе в компютъра, след като свърши.
После коленичи и се залови с това, което винаги й носеше радост и утеха и винаги имаше смисъл. Да засажда цветя.
Когато завърши първото сандъче и лилавите и жълти цветя засияха на фона на сивата пръст, тя се отдръпна крачка назад да ги огледа. Искаше другото да е огледално отражение на това, доколкото е възможно.
Бе наполовина готова, когато чу хрущене на чакъл под автомобилни гуми. „Лоугън“, помисли си, вдигна поглед и позна пикапа му. Видя го да завива към склада за материали, а после да обръща и да продължава към сградата.
Слезе от кабината, с износени ботуши и джинси и тъмни очила на чаровен бандит.
Стела усети тръпка точно между плещите.
— Здравей — каза той.
— Здравей, Лоугън.
Застана срещу нея, пъхнал палци в джобовете на работните си панталони, с три пресни драскотини на ръцете, точно под навитите ръкави на ризата.
— Дойдох да взема няколко дървени греди и черен найлон за обекта на Доусън.
— Докъде стигна там?
— Напредвам. — Приближи се и погледна творението й. — Изглеждат чудесно. Бих могъл да ги използвам.
— За украса са.
— Ще направиш още. Аз ще занеса тези на госпожа Доусън. Веднага ще ги грабне. Продажбите на първо място, Червенокоске.
— Е, добре. — Не бе имала дори минута да ги почувства свои. — Нека поне да ги завърша. Кажи й, че ще трябва да подмени тези теменужки, щом стане горещо. Няма да издържат през лятото. Ако засади нещо многогодишно в сандъчетата, да ги покрива през зимата.
— Случайно и аз разбирам нещо от растения.
— Просто държа да съм сигурна, че клиентката ще остане доволна.
„Учтив е — помисли си тя. — Дори е готов да съдейства“. Беше дошъл да й даде списък на материалите, нали? Най-малкото, което можеше да стори, бе да отвърне със същото.
— Ако поканата за „Грейсланд“ все още е в сила, мога да отделя малко време в четвъртък. — Не откъсваше поглед от растенията, а тонът й беше нехаен и весел като букет маргаритки. — Стига да те устройва.
— Четвъртък?
Беше измислил куп извинения, в случай че тя повдигне въпроса. „Затрупан съм с работа, да го отложим за друг път“.
Но ето я тук, застанала на колене, с тези проклети червени къдрици, разпилени по раменете и озарени от слънцето. Тези сини очи и този спокоен глас със северняшки акцент.
— Добре, в четвъртък. Искаш ли да те взема от къщата?
— От тук, ако нямаш нищо против. В колко часа е удобно за теб?
— Може би около един. Така ще мога да свърша малко работа сутринта.