— Голям фен ли си?
— Краля заслужава уважение.
— Колко пъти си бил в „Грейсланд“?
— Не мога да кажа. Всеки новопристигнал в града иска да го посети. Докато си в Мемфис, непременно трябва да видиш „Грейсланд“, Бийл Стрийт, патиците в парка „Пийбоди“ и да опиташ ребърцата.
„Можеш да се успокоиш“, каза си Стела. Просто си говореха — като нормални хора.
— Значи днес ще сложа първата отметка в списъка.
Лоугън задържа погледа си върху нея. Въпреки че очите му бяха скрити зад тъмните очила, по наклона на главата разбра, че са любопитно присвити.
— Тук си почти от месец, а все още не си опитала ребърца?
— Не. Ще ме арестуват ли за това?
— Вегетарианка ли си?
— Не. И обичам ребърца.
— Скъпа, твърдиш, че обичаш ребърца, а все още не си хапнала от местния специалитет. Нали родителите ти живеят тук? Мисля, че съм ги срещал един-два пъти.
— Да, баща ми и съпругата му. Уил и Джолийн Дули.
— И не си яла ребърца?
— Не, честна дума. Има ли опасност да арестуват тях.
— Може би, ако се разчуе. Но засега ще си трая, за да дам шанс и на теб, и на тях.
— Всички сме ти задължени.
След Heartbreak Hotel започна Shake, Rattle and Roll. „Хитове от времето на баща ми“, помисли си тя. Изпита странно умиление, докато се возеше в пикапа и потрепваше с крака в такт с музиката, която баща й бе слушал като тийнейджър.
— Трябва да заведеш децата си в „Риюниън“ да хапнете ребърца — продължи Лоугън. — Оттам можете да отидете до „Бийл“ за шоуто. Но преди да хапнете, поразходете се из „Пийбоди“ и погледайте патиците. Хлапетата трябва да ги видят.
— Баща ми вече ги заведе.
— Това може да го спаси от кафеза.
— Пфу! — Оказа се по-лесно, отколкото бе предполагала, и се почувства глупаво заради няколкото банални теми за разговор, по които се бе подготвила. — Освен през годините, които си прекарал на север, винаги ли си живял в Мемфис?
— Да.
— Струва ми се странно, че съм родена тук, а не си спомням нищо. Харесва ми и ми се иска да мисля… че има и други неща, които ме свързват с този край, освен това, че обичам ребърца. Разбира се, все още не съм преживяла лято, което да помня, но ми харесва. Обожавам работата си при Роз.
— Тя е истинско съкровище.
Стела долови нотка на привързаност в тона му и леко се приближи към него.
— Казва същото за теб. Всъщност отначало си помислих, че сте…
Лоугън се усмихна широко:
— Сериозно?
— Роз е умна и красива и имате много общи неща. Познавате се отдавна.
— Всичко това е истина. Може би именно заради дългогодишното ни познанство нещо подобно би било странно. Все пак благодаря.
— Толкова й се възхищавам. Харесвам я и съм впечатлена от всичко, което е постигнала със собствените си ръце. Да отгледа деца, да поддържа дома си и да изгради бизнес от нулата. Винаги е разчитала главно на себе си и на своите усилия.
— Това ли искаш и ти?
— Не искам собствена фирма. Преди две години обмислях тази идея. Но подобен риск при две деца? — Поклати глава. — Роз е по-смела от мен. Осъзнах, че всъщност не искам това. Харесва ми да работя за някого, да се справям с проблеми и да създавам творчески и ефективни планове за развитие и разширение. Най-добра съм като управител. — Изчака няколко секунди. — Никакви саркастични забележки по този повод?
— Запазвам ги за себе си. Ще ги изрека на глас, когато отново ме ядосаш.
— Нямам търпение. Всъщност обичам да създавам градини от самото начало. От нулата. Но още по-приятно е да се заема с някоя зле проектирана, която се нуждае от дооформяне и преобразяване. — Замълча и смръщи вежди. — Току-що си спомних нещо. Преди няколко дни сънувах градина. Беше странен сън и… не зная, в него имаше нещо зловещо. Не мога да го назова точно, но… видях огромна, прелестна далия. Далиите са едни от любимите ми цветя, а синьото е любимият ми цвят. И въпреки това ми се струваше, че не бива да е там. Не бях я засадила, а се появи. Странно.
— Какво направи с нея?
— Не помня. Люк ме събуди и моята градина с екзотичната далия изчезна. — „А в стаята бе толкова студено“, помисли си Стела. — Не се чувствал добре. Малък проблем със стомаха.
— Сега добре ли е?
— Да. — „Още една точка в негова полза“, каза си тя. — Напълно здрав е, благодаря.
— А зъбчето?
„Охо, две точки“. Лоугън си спомняше за разклатеното зъбче на малкия.
— Продадено на Феята на зъбчетата за един чисто нов долар. Скоро ще падне и второ. Много сладко фъфли.
— Брат му научи ли го вече как да плюе през дупката?