— И никой не те е блъснал в някоя дупка и не те е заровил?
— Не, защото съм много тактична и любезна с хората. Може би, когато си купя къща, ще те повикам за консултант по оформянето на градината.
— Аз не съм тактичен и любезен.
— Вече забелязах.
— Не е ли твърде лекомислено за една маниакално праволинейна маниачка да ми гласува доверие, след като е видяла само един от обектите ми, при това на ранен етап?
— Не одобрявам термина „маниачка“. Предпочитам термина „целенасочена личност“. Впрочем видях няколко твои завършени обекта. Извадих адресите от компютъра и ги посетих. Така действам — продължи тя, когато Лоугън натисна спирачките при знак „Стоп“ и прикова поглед в нея. — Отделям известно време, за да наблюдавам Харпър, Роз и другите служители. Поставих си задачата да видя осъществени проекти. Харесвам работата ти.
— А ако не я харесваше?
— Тогава не бих казала нищо. Роз е собственичка на фирмата и очевидно я харесва. Все пак направих проучване за други проектанти и й предоставих списък. Това е работата ми.
— Мислех, че работата ти е да ръководиш центъра и да ме тормозиш с разни формуляри.
— Така е. Част от управлението е да се грижа всички служители и сътрудници, доставчици и техника да бъдат не просто подходящи за „В градината“, а най-добрите, които Роз може да си позволи. Ти вземаш скъпо — добави Стела, — но проектите ти си струват.
Когато видя, че все още е намръщен, докосна ръката му.
— Обикновено мъжете не се цупят, когато една жена хвали работата им.
— Да, мъжете никога не се цупят, просто ги обзема мрачно настроение.
Но тя имаше право. Явно знаеше доста неща за него. Лични неща, например колко пари изкарва. Когато се запита какви чувства събужда това у него, отговорът бе: „Не особено приятни“.
— Работата ми, възнаграждението и цените ми са само между мен и Роз.
— Вече не — шеговито каза Стела — Разбира се, тя има последната дума, но аз изпълнявам длъжността управител. Искам да кажа, че според мен Роз е проявила далновидност и забележителен бизнес усет, като те е привлякла. Плаща ти добре, защото го заслужаваш. Има ли причина да не приемеш това като комплимент и да преминеш към мрачната фаза?
— Не зная. Колко плаща на теб?
— Това вече е между нас двете, но нищо не ти пречи да попиташ нея. — От чантата й зазвуча музикалната тема на „Междузвездни войни“. — Гевин я избра — обясни тя, когато извади мобилния си телефон. На екрана бе изписано, че обаждането е от къщата. — Ало? Здравей, скъпи.
Въпреки че все още бе малко раздразнен, Лоугън се усмихна, щом видя лицето й да засиява.
— Така ли? Браво на теб! Аха. Обещавам. Чао. — Тя затвори и прибра апарата. — Гевин е получил „отличен“ на теста по правопис.
— Ооо!
Стела се засмя.
— Нямаш представа какво означава това. Трябва да купя пица „Пиперони“ на път за дома. В нашето семейство наградата не е морковче или нещо подобно, а пица „Пиперони“.
— Подкупваш децата си?
— Често, без колебание.
— Хитро. Значи им върви в училище?
— Да. Всички тревоги и самообвинения се оказаха безпочвени. Ще ги запазя за в бъдеще. Беше голяма промяна за тях. Нов дом, ново училище, нови хора. Люк се сприятелява лесно, но Гевин е малко срамежлив.
— Не ми се стори такъв. Будно дете. И двамата са будни.
— Намерихте обща тема за разговор — комиксите. Всеки, който харесва Спайди, е техен приятел. Бързо свикват. Мога да зачеркна от списъка на тревогите си травмата, която съм причинила на децата си, като ги разделих със старите им приятели.
— Не се и съмнявам, че имаш такъв списък.
— Като всяка майка. — Стела издаде дълга въздишка на задоволство, когато свиха към паркинга на градинарския център. — Беше чудесен ден. Това място е страхотно нали? Само се огледай. Оригинално, атрактивно, ефективно, приятно. Завиждам на Роз за предвидливостта й и още повече за куража й.
— И на теб не ти липсва кураж.
— Това комплимент ли е?
Лоугън сви рамене.
— Просто коментар.
Почувства доволство, че я смята за куражлийка, и не сподели, че се е страхувала през по-голямата част от времето. Редът и рутината бяха солидни защитни стени срещу страха.
— Е, благодаря. За коментара и за следобеда. Оценявам и двете. — Отвори вратата и скочи от пикапа. — Скоро ще предприема една разходка из града за ребърца и другите задължителни неща.
— Няма да съжаляваш.
Лоугън слезе и заобиколи от нейната страна. Не знаеше със сигурност защо. „По навик“, предположи той. Заради маниерите, които майка му се бе постарала да вкорени в него още от малък. Но ситуацията не беше такава, че да се чувства длъжен да изпрати момичето до вратата и да го целуне за лека нощ.