Стеля зяпна за миг и отново затвори уста.
— Е, поне си откровен.
— Ако беше различен тип жена, досега да сме скочили в леглото. — Докато слушаше сподавения й смях, той повдигна чашата си. Изчака, докато им сервираха предястието. — Но както стоят нещата… щом прекарваме приятна вечер заедно в ресторант, бих казал, че си от предпазливите жени.
— Искаш да кажеш от задръстените.
Лоугън се усмихни и я изгледа изпитателно.
— Човек никога не знае. Освен това и двамата работим за Роз, а аз не бих направил нищо, с което мога да й навредя. Макар и непреднамерено. Ти имаш две деца за които си загрижена. Не знам доколко си превъзмогнала загубата на съпруга си. Затова, вместо да те завлека в леглото, ще хапнем и ще си поговорим.
Стела поразмишлява няколко минути. Не откри нито една слабост в тази логика. Всъщност бе напълно съгласна с нея.
— Добре. Първо, за Роз. Аз също не бих направила нищо, с което мога да й навредя. Затова, каквото и да се случи тук, нека се разберем занапред да бъдем учтиви един с друг, докато работим заедно.
— Не непременно учтиви, но ще разговаряме само за работа.
— Добре. Второ, момчетата ми са моят първи и последен приоритет. Не защото трябва да бъде така — добави тя, — а защото аз искам. Нищо няма да промени този факт.
— Ако мислех, че е възможно нещо да ги измести, не бих те уважавал толкова.
— Е… — Изчака само миг, защото отговорът му отново бе не просто откровен, а достоен. — Що се отнася до Кевин, много го обичах. Когато го загубих, сякаш бях разкъсана на две. Част от мен искаше да се предаде и да умре, а другата бе готова да преодолее скръбта и гнева и да продължи да живее.
— Нужна е смелост, за да продължиш.
Очите й запариха и тя плахо си пое дъх.
— Благодаря. Трябваше да стъпя на крака. Заради децата и заради себе си. Никога няма да изпитвам към друг мъж точно същите чувства. Не мисля, че бих могла. Но това не означава, че няма да проявя интерес и влечение към никой друг. Не съм се обрекла на вечна самота.
Лоугън помълча няколко секунди.
— Как е възможно толкова разумна жена да изпитва емоционална привързаност към формуляри и фактури?
— Как е възможно толкова талантлив мъж да бъде толкова неорганизиран? — По-спокойна, отколкото бе очаквала, Стела с наслада хапваше от салатата си. — Отново минах покрай обекта на Доусън.
— А. Така ли?
— Знам, че има довършителни дейности, които трябва да почакат, докато отмине студът, но държа да ти кажа, че си свършил добра работа. Не, не просто добра, а изключителна.
— Благодаря. Направи ли още снимки?
— Да. Ще използваме някои от тях — преди и след промените, в раздела за оформяне на градини в уебсайта, който проектирам.
— Без майтап.
— Напълно сериозно. Опитвам се да увелича приходите на Роз. Ако тя печели повече, и ти ще печелиш, Лоугън. Сайтът ще донесе повече поръчки на отдела ти. Гарантирам.
— Трудно е да намеря повод за възражение.
— Знаеш ли за какво ти завиждам най-много?
— За това, че съм изключителна личност.
— Не, в теб няма нищо изключително. За мускулите.
— Завиждаш ми, че имам мускули? Не мисля, че биха ти отивали, Червенокоске.
— Всеки път, когато започнех проект у дома… в стария ми дом, трябваше да търся помощ. Имам идеи, може би не толкова гениални, колкото твоите, но мога да си представя това, което искам, и съм сръчна. Само тежката физическа работа не е за мен. Чувствам се неудовлетворена, защото много ми се иска да можех да върша всичко сама. А не мога. Затова ти завиждам, че имаш мускули, което означава, че ти можеш.
— Мисля, че независимо дали работиш, или даваш указания на други хора, постигаш това, което желаеш.
Стела се усмихна над чашата си.
— Разбира се. Чух, че си купил къща, недалеч от имението на Роз.
— На около два километра.
Когато им донесоха основното ястие, Лоугън отряза парче от морската си котка и го сложи в чинията й. Стела втренчи поглед в рибата.
— Е… Хм!
— Сигурно казваш на децата си, че не могат да знаят дали нещо им харесва, докато не го опитат.
— Едно от предимствата да си възрастен е това, че можеш да говориш подобни неща, без самият ти да се вслушваш в тях. Все пак добре. — Подготвена за най-лошото, набоде малка хапка и я изяде. — Интересно — каза тя след миг, — няма вкус на котка. Поне какъвто бих предположила, че е вкусът на котешкото. Всъщност не е лошо.
— Започваш да се връщаш към южняшките си корени. Следващия път ще опиташ овесена каша.