— Не мога…
— Нямам предвид тази нощ — увери я той, когато я видя смутено да хвърля поглед към вратата.
— Тогава прав си, няма смисъл.
— Добре.
— Но не мога безразсъдно да се впусна в подобна авантюра. Трябва да…
— Да планираш — довърши Лоугън. — Да организираш.
— Не си падам по спонтанните постъпки, а и подобна спонтанност е почти невъзможна, когато имаш… две деца.
— Тогава планирай. Организирай. И ми кажи, когато си готова. Аз мога да бъда спонтанен. — Отново я целуна, а коленете й се подкосиха и тя едва се задържа на крака. — Имаш телефонните ми номера. Обади ми се. — Отдалечи се на крачка от нея. — Влез, Стела. Традицията повелява не само да целуна момичето, а и да изчакам, докато влезе, преди да си тръгна, питайки се кога ще имам шанса да го сторя отново.
— Лека нощ.
Стела влезе вътре, изтича нагоре по стълбите и забрави да угаси лампите. Все още сякаш летеше, когато тръгна по коридора, затова приспивната песен стигна до съзнанието й едва на две крачки от спалнята на синовете й.
Измина разстоянието с един скок. Този път наистина видя силуета, блясъка на русите коси на слабата светлина и очите, които се вгледаха в нейните.
Студът я връхлетя като удар, внезапен и гневен. След миг и той, и жената изчезнаха.
Олюлявайки се, тя се втурна към двете легла, погали косите на Гевин и Люк и докосна бузите и раменете им, както правеше, когато бяха съвсем малки. Това бе начинът една разтревожена майка да се убеди, че детето й диша.
Паркър лениво се обърна на другата страна, поздрави я с ръмжене и тупване с опашка и отново заспа.
„Той ме усеща, познава мириса ми. Дали и с нея е същото? Защо не лае по нея? Или просто съм загубила ума си?“
Приготви се за лягане, взе одеяло и възглавница и се върна в спалнята на синовете си. Настани се между тях и прекара нощта там, за да ги пази от немислимото.
Дванадесета глава
Роз бе в оранжерията и поливаше касетки с едногодишни растения, които бе подготвила през зимата. Скоро трябваше да ги изложи за продан. Дълбоко в себе си винаги тъгуваше, че няма да ги засади самата тя. И знаеше, че не за всяко от тях ще бъдат полагани добри грижи.
Някои щяха да бъдат напълно забравени и да загинат, други щяха да получават твърде много или недостатъчно слънчева светлина. Сега бяха зелени, красиви и изпълнени с живот.
И нейни.
Трябваше да ги остави да поемат по свой път, както синовете си, и да се надява, че ще разгърнат потенциала си, ще разцъфтят и разкрият цялата си красота.
Липсваха й нейните малки момчета. Още повече сега, когато си бе припомнила какво е в дома й да има детски смях и разтурия. Близкото присъствие на Харпър й помагаше, понякога толкова много, че й беше трудно да престане да разчита на подкрепата му.
Но етапът, на който й принадлежеше изцяло, бе минало. Макар и да живееше достатъчно близо, за да я чуе, когато го повика, и често да работеха заедно, никога вече нямаше да е само неин.
Трябваше да се задоволи с редки гостувания, телефони обаждания и писма по електронната поща от другите си синове. И с мисълта, че са щастливи, докато изграждат собствения си живот.
Тя им бе дала почва, в която да пуснат корени, беше ги отгледала, възпитала и позволила да следват пътя си.
Не желаеше да бъде от властните, задушаващи майки. Синовете, както и растенията се нуждаеха от пространство и въздух. Но понякога й се искаше да се върне с десет, дори двадесет години назад и да задържи безценните момчета при себе си малко по-дълго.
„Сантименталността навява само тъга“, напомни си тя и спря водата точно когато в оранжерията влезе Стела.
Роз вдъхна с наслада от топлия въздух.
— Нищо не може да се сравни с мириса на влажна почва, нали?
— Не и за хора като нас. Погледни тези невени. Моментално ще се разграбят. Липсваше ми тази сутрин.
— Исках да дойда рано. Следобед трябва да отида на сбирка на градинарския клуб. Реших да подредя десетина средно големи саксии на централно място.
— Добра реклама. Просто исках отново да ти благодаря, че гледа момчетата ми снощи.
— Беше забавно. Много. Ти добре ли прекара?
— Чудесно. Ще бъде ли проблем за теб, ако с Лоугън се виждаме?
— Защо да бъде?
— При обстоятелството, че работим заедно…
— Зрелите хора имат право да живеят живота си при всякакви обстоятелства. И двамата сте необвързани зрели хора. Предполагам, че самите вие трябва да решите дали има някакъв проблем да се виждате.
— И двете използваме израза „да се виждаме“ като евфемизъм.
Роз започна да изправя стъблата на няколко петунии.
— Стела, ако не искаше да правиш секс с мъж, които изглежда като Лоугън, бих се разтревожила за теб.