— Има архиви, нали? Семейна Библия, актове за раждане и смърт, снимки, печати, каквото и да е.
— О, купища.
— Бих искала да ги прегледам, ако нямащ нищо против. Ще се опитам да открил коя е. Искам да зная с кого или с какво си имам работа.
— Добре. — С ножицата в ръка, Роз опря юмрук на хълбока си. — Странно е, че досега никой не е опитал, включително и аз. Ще ти помогна. Ще бъде интересно.
— Това е страхотно! — Хейли огледа масата в библиотеката, където Стела подредила семейни албуми, дебела Библия, кашоните със старите архиви, лаптопа си и няколко тетрадки. — Сякаш сме екипът на Скуби Ду.
— Не мога да повярвам, че и ти си я виждала, а не си ни казала нищо.
Хейли продължи да обикаля из стаята.
— Мислех, че ще ме вземете за смахната. А и освен това един-единствен път, забелязах жената само за миг с периферното си зрение. — Сложи ръка до слепоочието си. — Никога не бях виждала истински призрак. Това е супер.
— Радвам се, че на една от нас й е забавно.
Наистина бе така. Двамата с баща й обожаваха книгите и бяха превърнали хола си в нещо подобно на библиотека — с претъпкани рафтове и няколко дълбоки кресла.
Беше красива и уютна стая.
Но тази тук бе истинска библиотека. Етажерки за книга от масивно тъмно дърво обграждаха високите прозорци и се издигаха покрай стените, а върху подиум стоеше дълга маса. Навярно имаше стотици книги, но всичко това не вдъхваше страхопочитание, защото бе съчетано с успокояващия зелен цвят на стените и топлия сив гранит на камината. Харесваха й големите черни свещници и подредените на групи семейни снимки над камината.
Тук-там бяха разпръснати още снимки и вещи. Интересни украшения: купи, статуетки и кристален часовник с куполовидна форма. Цветя, разбира се. Почти във всяка стая в къщата имаше цветя. Тук бяха лалета с тъмно-виолетови чашки, които сякаш извираха от широка прозрачна ваза.
Бе пълно с кресла с кожена тапицерия в нежен бледожълт цвят, имаше дори един диван. Въпреки, че полилеят в средата на тавана осветяваше етажерките, имаше още лампи, чиито абажури изглеждаха от рисувано стъкло. Килимите с причудливи шарки на екзотични птици покрай кантовете изглеждаха доста стари.
Не можеше да си представи какво е да си собственик на такава стая, още по-малко да знаеш как да я обзаведеш, за да е толкова… единствената дума, която й хрумна, бе „великолепна“… и все пак уютна като малката библиотека в нейния бивш дом.
Но Роз знаеше. Според Хейли, Роз беше „бомба“ във всяко отношение.
— Мисля, че това е любимата ми стая в къщата — реши тя — Разбира се, така си мисля за всяка, след като за първи път прекарам пет минути в нея. Но тази наистина е върхът, като снимка от описание „Живот на юг“, но с акцент върху думата живот. Човек спокойно може дори да подремне на дивана.
— Разбирам какво искаш да кажеш. — Стела остави албума със снимки, който разглеждаше. — Хейли, не забравяй, че не бива да споменаваш нищо пред децата.
— Разбира се. — Хейли се върна до масата и най-сетне седна. — Хей, защо не проведем сеанс? Ще бъде малко страховито, но интересно.
— Все още не съм откачила чак толкова — отвърна Стела и извърна глава, когато влезе Дейвид.
— Подкрепление за ловците на духове — съобщи той и сложи подноса на масата. — Кафе, чай, бисквити. Хрумна ми да направя специалния си сладкиш за ангели, но реших, че ще го приемете като подигравка.
— Смешно ли ти се струва?
— Дяволски. Но съм готов и аз да запретна ръкави и да се поровя във всичко това. Ще бъде чудесно най-сетне тя да има име. — Докосна компютъра на Стела. — Защо си го донесла?
— За бележки. Информация, факти, разсъждения. Не зная, за първи ден съм на тази работа.
Роз влезе с кашон върху количка. На бузата й имаше петно от прах, а по косите й — копринени нишки от паяжина.
— Домашното счетоводство от тавана. Има и още, но това е достатъчно за начало. — Стовари кашона на масата и се усмихна. — Ще бъде истински забавно. Не зная как не съм се сетила по-рано. Откъде искате да започнем?
— Предложих да проведем сеанс — заговори Хейли. — Може би сама ще ни разкрие коя е и защо духът й, така да се каже, е заклещен в това ниво на съществуване. Такава е участта на призраците. Намират се като в капан и понякога дори не зная, че са мъртви, не ви ли побиват тръпки?
— Сеанс. — Дейвид потри ръце. — Къде ли оставих тюрбана си?
Когато Хейли избухна в гръмогласен смях, Стела тропна с пръсти по масата.
— Нека се опитаме да се владеем, когато ни е смешно. Предлагам да започнем с нещо по-земно. Например да установим кога точно е живяла.