— Никога не ми е хрумвало — замислено сподели Дейвид, — но съм съгласен. Не бих излязъл с гадже, което се облича така.
— Да познаем кога е живяла по дрехите й — предложи Стела и му хвърли укорителен поглед. — Ще отгатнем поне приблизително по кое време е била на този свят.
— Модата ще ни помогне — кимна Роз и си взе бисквита. — Добра идея.
— Умна — съгласи се Хейли. — Но не забелязах с какво е облечена, изчезна много бързо.
— Сива рокля — намеси се Роз. — С високо деколте. Дълги ръкави.
— Може ли някой от нас да скицира? — попита Стела. Аз съм добре с правите линии и извивките, но пълна трагедия с фигурите.
— Роз е твоят човек.
Дейвид потупа Роз по рамото.
— Можеш ли да я нарисуваш, Роз? По памет?
— Мога да опитам, разбира се.
— Купих тетрадки.
Стела подаде една на Роз и я накара да се усмихне.
— Разбира се. Бих се обзаложила, че всички моливи са идеално подострени. Също като в първия учебен ден.
— Иначе се пише трудно. Дейвид, докато тя е заета с това, разкажи ни за своите преживявания с… засега ще я наричаме Печалната невеста.
— Имал съм само няколко, и то когато бях дете и идвах тук да си играя с Харпър.
— Какво си спомняш за първия път?
— Човек никога не забравя първия си път. — Намигна й, седна и си наля кафе. — Бях дошъл на гости с пренощуване и се преструвахме на заспали, за да не влезе Роз и да се разфучи. Шепнехме…
— Така си мислеха винаги — обади се Роз, докато нахвърляше скицата.
— Мисля, че беше пролет. Спомням си, че прозорците бяха отворени и полъхваше лек вятър. Навярно е било около девет. Запознах се с Харпър в училище и въпреки че беше с един клас назад от мен, веднага си допаднахме. Познавахме се от няколко седмици, когато дойдох да спя тук. И така, говорехме си в тъмнината — шепнешком, както мислехме — и той ми разказа за призрака. Реших, че си съчинява, за да ме изплаши, но се закле в зениците на очите си, че е истина и че я е виждал много пъти. Сигурно сме заспали. Помня, че се събудих, защото усетих нечия ръка да ме гали по главата. Предположих, че е Роз, и бях малко смутен. Затова повдигнах единия си клепач да видя. — Дейвид отпи кафе и присви очи, докато ровеше в паметта си. — И я видях. Премести се до леглото на Харпър и се наведе над него като майка, която целува детето си за лека нощ. После отиде в другия край на стаята. В ъгъла имаше люлеещ се стол. Седна и започна да се люлее и да пее. — Остави чашата си. — Не зная дали съм издал някакъв звук или съм се раздвижил, но погледна право към мен — усмихна се. Мислех, че плаче, но се усмихна. И сложи пръст пред устните си, за да ми каже да си мълча. След миг изчезна.
— Какво направи ти? — прошепна Хейли, поразена.
— Завих се презглава и останах така до сутринта.
— Изплаши ли се от нея? — попита Стела.
— Деветгодишно момче, видяло призрак… при това доста чувствително по натура. Но страхът ми не трая дълго. На сутринта вече го приемах като сън, и то хубав. Те ме галеше и ми пееше. И беше красива. Нямаше дрънчене на вериги и зловещи викове. Приличаше на ангел, така че не се боях от нея. Споделих с Харпър и той каза, че сигурно сме братя, защото никой от другите му приятели не я е виждал. — Усмихна се, унесен в спомени. — Почувствах се много горд и нямах търпение да я зърна отново. Видях я още няколко пъти, но когато станах на тринадесет… посещенията, така да ги наречем, престанаха.
— Говорила ли ти е някога?
— Не. Само пееше. Една и съща песен.
— Само в спалнята ли я виждаше? Нощем?
— Не. Веднъж всички си направихме палатков лагер отзад. Беше лято, горещо и пълно с буболечки, но не оставихме Роз на мира, докато не ни позволи. Не издържахме цялата нощ, защото Мейсън поряза крака си на един камък. Помниш ли, Роз?
— Да. В два часа през нощта натоварих четирите хлапета в колата, за да откарам едното от тях в спешното отделение за шевове.
— Разпънахме палатката малко преди залез в западния край на имението. В десет на всички ни се гадеше от хотдог и сладкиши и се плашехме с историите за призраци, които си разказвахме. Летяха светулки — продължи той с притворени очи. — Наближаваше краят на лятото и бе задушно. Всички се бяхме съблекли по бельо. По-малките заспаха, но ние с Харпър останахме будни до по-късно. Доста по-късно. Навярно съм задрямал, защото следващото, което си спомням, е, че Харпър разтърсваше рамото ми. „Ето я там“, каза и я видях да се разхожда из градината.
— Господи! — промълви Хейли и се приближи към Дейвид, а Стела продължаваше да пише на компютъра. — Какво стана по-нататък?
— Харпър просъска в ухото ми, че трябва да я проследим, а аз се опитах да го разубедя, без да жертвам мъжката си чест. Другите се събудиха и Харпър каза, че тръгва, а ние можем да си стоим в лагера, щом сме страхливи кутрета.