Самият Лоугън не беше изненадан. Тогава я обичаше, а Рей избра да живее на север. „Мястото й бе там“, поправи се той. Наивно бе вярвал, че може да свикне навсякъде.
Беше оставил плановете за сватбата на нея и майка й, с малък принос от своя страна. Голямото, разточително тържество му бе харесало с цялата си помпозност.
На север имаше добра работа. Поне на теория. Но се чувстваше неспокоен и неудовлетворен в онова гъмжило и проумя, че неговото място не е сред градската шумотевица.
„Момче от малък град“, помисли си той, докато с екипа му закрепваха последните дъски на покрива на дървената беседка. Чувстваше се твърде привързан към родния си край и с доста скромни амбиции, за да се впише в градския пейзаж.
Не преуспя там и бракът му не потръгна. Отначало възникнаха дребни проблеми, за които сега, в ретроспекция, му се струваше, че са могли да преодолеят с взаимни компромиси. Вместо това, и двамата трупаха у себе си огорчение, докато не просто се отчуждиха, а поеха в противоположни посоки.
Тя се намираше в стихията си, но не и той. Чувстваше се нещастен, а неволно караше и нея да сграда, че е неспособен да се адаптира. Както всяка болест, която не е лекувана, неудовлетвореността се бе разпростряла до корените.
Не мислеше, че вината е изцяло нейна. Нито пък изцяло негова. Бяха постъпили разумно, като се разделиха, най-сетне осъзнали, че не могат да продължават заедно.
Провалът се оказа мъчителен, особено заради загубата на някога обещаващата любов. Стела се лъжеше, че разводът не е оставил рани у него. Просто той свикна да живее с тях.
Клиентът искаше глицинии около беседката. Даде указания на работниците си къде да ги засадят и се оттегли до малкото езеро, на чиято повърхност трябваше да има водни растения.
Беше мрачен, а когато изпадаше в такова настроение, предпочиташе да работи сам, доколкото е възможно. Папурът стоеше в кофички и той нагази с гумени ботуши, за да ги потопи. Ако поставеше растенията направо във водата, корените им щяха да плъзнат и задушат всичко наоколо, но така чудесно щяха да разнообразяват пасторалната картина. Постави три водни лилии по същия начин, и след това засади жълти перуники на брега. Бяха влаголюбиви цветя и щяха да трептят като ярък ореол около езерото.
Работата винаги му доставяше удоволствие и докато бе съсредоточен върху нея, част от съзнанието му размишляваше върху други идеи. Или поне на моменти се сещаше за тях.
Можеше да направи езеро във вътрешната градина, която възнамеряваше да създаде сред зелените площи около дома си. „Никакъв папур“ каза си. По-добре беше да сложи дребни лотоси и водни кани за фон. Струваше му се, че повече биха допадали на Стела.
„Бил съм влюбен два път“, отново се замисли Лоугън. Сега усещаше как нежните коренчета на това цвете отново търсят почва у него. Може би трябваше да ги изтръгне. Може би.
Какво щеше да прави с жена като Стела и две дяволски забавни хлапета? Взаимно щяха да се изнервят с различните си подходи почти към всичко. Боеше се, че връзката им бързо ще се изчерпа, въпреки че, боже, докато бяха заедно в леглото, бе имал чувството, че никога повече не ще може да живее без нея. Но съществуваше и възможност да се отчуждят, както с Рей, а от опит знаеше, че това е много по-мъчително, отколкото бързо отшумяла бурна страст.
Този път трябваше да мисли и за две малки момчета.
Нали именно затова призракът здравата го бе сплашил? Едва ли би предположил, че някога, докато напряга сили, плувнал в пот под облачното небе, ще мисли за среща с призрак. Смяташе се за човек с отворено съзнание за тези неща… но не бе очаквал да се сблъска, така да се каже, лице в лице с тях.
Докато влачеше чувал с тор към брега на езерото, Лоугън осъзна, че досега не е вярвал в легендите за призрака. Беше ги приемал като поредната интересна история, свързана със стара къща. Говореше се, че в старите къщи витаят духове, защото хората от Юга обичаха интересните истории. Гледаше на тях като на част от местната култура и може би на нещо, което би се случило на другиго, особено ако е малко пийнал и податлив на въздействието на атмосферата.
Но той не беше нито пиян, нито наивен, а усети леденостудения й дъх, яростта и силата й. Беше се опитала да го изплаши и накара да стои далеч от онези деца и майка им.
Затова искаше с готовност да помогне за разкриване самоличността на онази, която бродеше из коридорите на къщата. Но част от него се питаше дали тя няма право. Дали наистина не е по-добре да стои настрана?
Телефонът на колана му звънна. Вече приключваше работата си и вместо да изчака да спре, свали калните си ръкавици и отговори.