— Това е лудост — промълви тя, но не събра достатъчно сили да се раздвижи. — А ако беше дошъл някой?
— Който идва без покана, трябва да носи почерпка.
Гласът му прозвуча лениво, в контраст със силата, с която я притискаха ръцете му. Повдигна глава и го погледна. Очите му бяха затворени.
— Доволен ли си от моята почерпка?
Крайчецът на устните му трепна.
— Мисля, че беше превъзходна.
— Чувствам се като на шестнадесет. По дяволите, дори на шестнадесет никога не съм го правила така. Искам да възвърна здравия си разум. Искам дрехите си.
— Почакай.
Отмести я встрани и се изправи.
„Очевидно — помисли си тя — без смущение се разхожда из двора си гол, както майка го е родила“.
— Дойдох да поговоря с теб, Лоугън. Сериозно.
— Дойде да ми се караш — поправи я той. — Сериозно. Доста добре се справи.
— Не бях свършила. — Леко се завъртя и посегна към ластика си за коса. — Но ще продължа веднага щом се облека и…
Изпищя, сякаш някой беше опрял кухненски нож до гърлото й.
После се задави от водата, която безмилостно струеше от маркуча към зяпналата й уста.
— Реших, че и двамата имаме нужда от малко охлаждане.
Просто не беше в неин стил, дори при тези обстоятелства, да побегне гола по тревата. Вместо това се преви одве притисна колене към гърдите си, обви ръце около тях и го обсипа с най-цветистите ругатни, които й хрумнаха.
Той се смя от сърце, докато имаше чувството, че ребрата му ще се спукат.
— Откъде възпитано момиче като теб е научило подобни думи? Как да целувам уста, способна да ги изрече? — Срещна изпепеляващия й поглед, докато държеше маркуча над главата си и вземаше импровизиран душ. — Страхотно е. Искаш ли бира?
— Не. Не искам бира, по дяволите! Искам кърпа. Глупав откачалник, намокри дрехите ми!
— Ще ги пъхнем в сушилнята. — Пусна маркуча и ги събра. — Ела вътре. Ще ти дам кърпа.
Когато тръгна към къщата, все още безгрижен и гол, Стела нямаше друг избор, освен да го последва.
— Имаш ли халат? — попита тя заядливо.
— За какво ми е? Почакай, Червенокоске.
Остави я, мокра и разтреперана, да го чака в кухнята. Върна се след няколко минути, обул овехтяло долнище на анцуг, с две големи хавлиени кърпи в ръце.
— Трябва да свършат работа. Ще изсуша тези дрехи.
Грабна ги и влезе с тях в някаква стая. „Перално помещение“, помисли си тя, докато се загръщаше с едната кърпа. С другата подсуши косите си, които навярно изглеждаха, меко казано, ужасно, и чу включването на сушилнята.
— А искаш ли вино? — попита той, когато отново влезе при нея. — Кафе или нещо друго?
— Настоявам да ме изслушаш…
— Червенокоске, кълна се, че вече те слушах по-дълго отколкото която и да е друга жена през целия ми живот. Дяволски трудно ми е да проумея защо ми се струва, че се влюбвам в теб.
— Не обичам да ме… Моля?
— Първо ме привлякоха косите ти. — Лоугън извади бира от хладилника. — Но не беше нищо повече от влечение. После гласът ти. — Отвори бутилката и отпи голяма глътка. — Все още просто странен интерес от моя страна. Навързани са цял куп незначителни неща, както и доста важни. Не зная какво става с мен, но всеки път, когато съм с теб, се чувствам по-близо до ръба.
— Аз… Мислиш… че се влюбваш в мен и начинът да ми го покажеш е, като ме стовариш на земята и правиш секс с мен като ненаситен маниак, а после ме окъпеш с маркуча?
Той отпи отново, по-бавно и замислено, и потърка голите си гърди.
— Стори ми се уместно.
— Е, много впечатляващо!
— Не съм се старал да те впечатля. Не исках да се влюбвам в теб. Всъщност заради тази мисъл бях в скапано настроение почти през целия ден.
Очите й се присвиха, докато синият им цвят засия през пролуката като горещ, ярък лъч.
— О, така ли?
— Но сега се чувствам по-добре.
— Е, радвам се. Чудесно. Дай ми дрехите.
— Все още не са изсъхнали.
— Не ме интересува.
— Хората от Севера вечно бързат. — Лоугън спокойно се облегна на плота. — Днес се замислих и за още нещо.
— И това не ме интересува.
— Другото, за което се замислих днес, беше, че съм се влюбвал истински само два пъти досега. И двата… няма да увъртам, и двете връзки завършиха с провал. Възможно е и с тази да стане същото.
— Може би вече е станало.
— Не — намръщено възрази той. — Ядосана си и уплашена. Не съм мъжът, когото си търсила.
— Не съм търсила никого.
— Аз също. — Лоугън остави бирата си и укроти гнева й, като се приближи и обхвана лицето й с длани. — Навярно мога да спра това, което се случаи с мен. Може би трябва да опитам. Но те поглеждам, докосвам те и ръбът не само ми се струва по-близо, а сякаш нещо ме тегли към него.