— Махни се от мен, Джейсън.
— Няма — той се подпря на ръце и се наведе към мен, сякаш се целувахме. — Вече са почти до нас.
Извадих ножовете от каниите на китките ми. Той прошепна срещу устата ми.
— Трябва да изглеждаме безпомощни, забрави ли? Стръвта не трябва да е въоръжена.
Усещах гладката кожа на бузата му, одеколона му. Втренчих се в мрака над светлия ореол на косата му.
— И да разчитаме на това, че Джамил и другите ще ни спасят, така ли?
Той ме близна по брадичката, а след това и по устата. Осъзнах, че ме приветства като подчинен вълк. Молеше ме да взема инициативата. Езикът му беше много мокър и много топъл.
— Спри да ме ближеш и ще го направя — изръмжах му аз.
Джейсън се разсмя, но смехът му беше прекалено висок и напрегнат. Нямаше как да прибера ножовете обратно в каниите, докато е върху мен, затова ги оставих върху листата. Покрих ги внимателно с ръце, като се опитвах да изглеждам отпусната и беззащитна. За съжаление ми беше невъзможно да се отпусна.
Вече чувах стъпките им по сухите листа. Движеха се тихо. Ако не се ослушвах за тях, щях да си помисля, че чувам вятъра или някое животно, което си проправя път през шубраците.
Само че не беше нито едното, нито другото. Бяха хора, които се прокрадваха през гората. Хора, излезли на лов. На лов за Джейсън и за мен.
Видях първия от тях да излиза иззад дървото и не бях достатъчно добра актриса, за да се престоря на изненадана. Просто го зяпнах, докато Джейсън лежеше върху мен и ме целуваше отстрани по шията.
Вчера ми се беше видял едър. Сега, когато лежах по гръб, ми се стори огромен, същинско двукрако дърво. Карабината в ръката му изглеждаше дълга, черна и враждебна. Той не я насочи към нас, просто я държеше върху свивката на ръката си. Бледото му лице се разтегна в широка усмивка.
Чух втория миг преди да опре върха на двуцевната си пушка в рамото на Джейсън. Щом видях ловджийската пушка, разбрах, че са дошли да ни убият. Никой не преследва някого с ловджийска пушка само за да го изплаши; поне в повечето случаи е така.
Ако стреляше от това разстояние със сребърен куршум, щеше да убие и двама ни. Все още не бях уплашена. Бях ядосана. Къде, по дяволите, се губи подкреплението ни?
Джейсън вдигна бавно лице. Цевите на пушката го потупаха по бузата почти нежно.
— Брат ми Мел ви изпраща много поздрави.
Завъртях очи, за да погледна мъжа, който държеше пушката. Беше с черна тениска с логото на „Харли-Дейвидсън“. Коремът му висеше върху колана. Не липсваше семейна прилика.
Попитах бавно, но много спокойно:
— Какво искате?
Братът на Мел се изсмя. Другият се присъедини към него.
Стояха над нас с оръжията и се смееха. Това не вещаеше нищо добро. Къде е Джамил, мамка му?
— Махни се от нея, но го направи много бавно — каза първият.
Сега карабината беше опряна в рамото му, а брадичката му беше над нея — изглежда, добре боравеше с оръжието.
Джейсън се наведе надолу, докато не ме закри с тялото си. Беше нисък, така че не можеше да ме предпази напълно.
Казах му:
— Махни се от мен.
— Не — рече върколакът.
Той също беше видял пушката. Осъзнах, че е разбрал също като мен какво означава присъствието й. Нямаше да му позволя да загине геройски. Със сигурност нямаше да му позволя да умре, като ме изпръска с мозъка си. Човек може да понесе някои неща. Други не. Размазаният мозък на Джейсън по лицето ми беше от вторите.
Пуснах ножа, който държах в дясната си ръка, оставих го в шумата. Трябваше да напрегна цялата си воля, за да не стисна по-здраво другия, който държах в лявата. Постарах се да задържа ръката си съвсем неподвижна. Можеше и да не го забележат в тъмнината. До този момент поне не бяха.
— Махни се от нея — повтори мъжът, — или ще застрелям и двама ви на място.
— Махни се, Джейсън — казах тихо.
Той се надигна достатъчно, за да се срещнат погледите ни. Извъртях очи надясно към човека с карабината. После докоснах гърдите си и погледнах към брата на Мел. Исках да му намекна, мъжът с карабината е негов, а този с ловджийската пушка — мой. Надявах се, че ме е разбрал. Джейсън сигурно ме беше разбрал или имаше свой собствен план, защото се надигна много бавно и застана на колене. Аз се изправих в седнало положение, нито твърде бързо, нито прекалено бавно. Продължавах да държа ръката си заровена в листата, стисках здраво ножа.
Човекът с карабината каза:
— Ръце на главата, момче.
Джейсън не се опита да спори. Вдигна ръце върху главата си и сплете пръсти, сякаш го беше правил и преди.
На мен никой не ми каза да си сложа ръцете върху главата, затова не го направих. Ако извадехме късмет, щяха да ме третират като случайно момиче. Мъжът с карабината беше в безсъзнание, когато нараних Мел. Този с пушката не беше присъствал. Какво ли им беше казал Мел?